В последно време Ернесто Валверде го отнася повсеместно. Ругаят го емоционално, аргументирано, в оскърбителна форма, с ирония, по навик, дори понякога неоправдано. Че си е заслужил попържните, е ясно, но критиките към треньора на Барса преляха в тотален хейт, който въобще изключва някоя и друга добра дума.
А такива от време на време трябват – в отделни мачове например Барса е великолепна при контраатаки; или пък тимът показва добър контрол в двубои срещу прибрани съперници. Това са важни моменти, макар да не се вписват в стилистиката на Барса. Друг въпрос е, че споменатите плюсове са крайно недостатъчни.
Критиките към треньора на Барса на фона на представянето на тима са нужни и неизбежни – за тях след малко. Истината обаче е, че той не е първоизточникът на проблемите. На Валверде му се налага да решава казуси, каквито не съществуват в нито един друг футболен клуб.
В този град не е достатъчно просто да побеждаваш. Трябва да е красиво. Трябва да играеш смело и да доминираш. Исторически Барса е отбор, който презира скучното понятие „баланс“. Именно там Роналдиньо правеше магии, и пак там престана да прилича на професионален футболист. Именно там Луис Енрике триумфира с исторически требъл благодарение на вихрения си атакуващ стил, а само година по-късно отпадна от Ювентус, без да създаде нито едно опасно положение и в двата мача.
Това е Барса – или сглобяваш топ-отбор около най-добрия футболист в света, не пестиш пари за трансфери, за да се придържаш към жестоките стилови изисквания и не спираш да вдигаш трофеи, или заминаваш в калта.
А сега си представете за миг, че сте на мястото на президента Хосеп Бартомеу (дори да не ви се иска). Да, и него никой не го харесва, но поне е безмерно богат. От неговата камбанария най-логично е да се потърси компромис – т.е. идеалната среда между красивата игра и стабилността в отбрана. Бартомеу реши да се пробва – но за целта съвсем не избра правилния треньор.
Преди 3 години, когато поемаше Барса, никой не смяташе Валверде за учител по физическо и абсолютен неудачник, както е сега. В Атлетик (Билбао) той наложи страхотен пресиращ стил, който изведе тима до участие в групите на Шампионската лига. Дори началото му в Барса бе идеално. След напускането на Неймар и идването на Паулиньо балансът бе намерен – при това не в краткосрочен план, а през целия сезон. Да, тимът се срина срещу Рома и това бе голям провал, в това число и треньорски, но се случи само веднъж. Като цяло първият сезон на Валверде бе на невероятно високо ниво: една грешна стъпка в Шампионската лига и една загуба в първенството – с това се изчерпваха всичките му неудачи.
После обаче за него започнаха мъките.
Почти всички ключови играчи на Барса не са в първа младост – Пике, Жорди Алба, Бускетс, Суарес, дори самият Меси.
А „застаряващите“ отбори не ги бива много в пресата. Има такива като Джеймс Милнър, които продължават да тичат еднакво дори в „пенсионна“ възраст, но Бускетс не е такъв. И когато Валверде иска да подсили пресата, пуска Видал, който е... на 32. Това говори много добре за биткаджийските качества на чилиеца, но не и за дълбочината в каталунския състав.
Всички знаят къде е традиционната сила на Барса – в позиционния атакуващ футбол, който обаче предполага и уязвимост при контраатаки. За решение на този проблем е нужна качествена и колективна контрапреса, но в сегашния състав на Барса има твърде много бели петна. Ясно е, че Меси участва в дефанзивен план само при добро желание, а когато и Бускетс е на терена, празните пространства за съперника зейват. Ако пък средата бъде наситена с такива като Видал, Серхи Роберто или Ракитич, пада качеството на постепенните атаки.
И заради това Валверде е принуден да скача от компромис на компромис – вече ги няма Шави и Иниеста, които не даваха на противника да диша и в двете фази.
А всеки компромис отслабва отбора. В последното Ел Класико например в средата на полузащитата играеше Серхи Роберто: в резултат Реал не атакуваше оттам, но и Барса почти не го правеше.
През миналия сезон Барса бе много далече от идеалния си образец. Това бе скучна машина за печелене на точки. Всичко се въртеше около Меси, който получи от Валверде невероятна свобода. Лео взе участие в над половината голове на тима в шампионата, но треньорът пожертва отборната игра. Титлата в Примера бе спечелена по инерция и без блясък, а в Шампионската лига се случи нова катастрофа, като този път екзекуторът бе Ливърпул.
ДНК-то на „класическата“ Барса трябваше спешно да се възстанови и за тази цел Бартомеу реши да се бръкне дълбоко за Френки де Йонг – великолепен футболист, който теоретично пасва идеално на игровата философия на каталунците. Тънката подробност бе, че от „класическата“ Барса вече не бе останало нищо и Валверде се оказа с още един „елемент“, с който не знаеше какво да прави. Грешка - не с един, а с цели два, тъй като междувременно и Антоан Гризман облече червено-синята фланелка. На книга Де Йонг и Гризман изглеждаха като атомни попълнения; на практика обаче Валверде се оказа, че няма план за интегрирането им.
В момента Барса е лидер в Примера, спечели групата си в Шампионската лига, а в тима се появи нов талант – Ансу Фати, който едва на 16 години успя да изпрати Интер на Конте на поправителен в Лига Европа.
Всичко изглежда супер, поне според статистиката. Но съвсем не е така.
След всеки мач тимът напуска терена с освирквания. От отбор, който тотално мачка аутсайдерите и контролира играта срещу конкурентите, Барса заприлича на сбирщина, която оцелява срещу средняците благодарение на Меси или вратаря Тер Щенген, а срещу силните не може да създаде повече от 1-2 голови положения.
Очевидно е, че в главата на Валверде цари пълен хаос. Как да играят едновременно Бускетс и Де Йонг? Вече е краят на декември, но идея няма. Бускетс не игра срещу Реал, но не заради контузия, а „по технически причини“, както гласеше обяснението от клуба. С други думи – за него нямаше място на терена. И това е вярно – Барса вече не владее топката и при това положение Бускетс наистина е безполезен. Реал контролираше много повече кълбото и със Серхио на терена вероятно щеше дори да е по-зле.
Но жертвоприношението на Бускетс не е единственото игрово извращение – какво да кажем за Гризман?
От французина се очакваше да структурира атаките и да помага на Меси при организацията. Нямаше как да е иначе – Антоан дойде на „Камп Ноу“ като звезда и с реномето на умен, креативен и изключително скъп футболист. Оказа се обаче, че вместо като помощник на Меси, Гризман ще играе като черноработник за запълване на зони. И всичко това – заради безкрайните компромиси на Валверде. Най-напред в рамките на стила „Барса“, а след това – и извън него.
Формално при Барса всичко е наред. Но ако вярваме на очите си, а не на класирането, няма как да не констатираме неприятната тенденция – един по един тимът се лиши от всичките си игрови козове, за да се окаже изцяло зависим от Меси. И дори когато на „Камп Ноу“ се появиха наистина класни попълнения, се оказа, че не могат да им намерят място на терена. И ситуацията съвсем се смрачи.
Да, възможно е Валверде да спечели трофей и през този сезон. Но определено не изглежда възможно той да върне философията на Барса.
След безкрайните компромиси със стила, такъв не остана. И наистина дойде време тази мъка да спре.
Да, Валверде може да не е най-виновен, защото той просто е заложник на липсата на идеи в клуба. Но е крайно наложително такива да се появят.
