Страхът от футбола

С нетърпение очаквах  интервютата на Стойчо Младенов след връщането му от Египет. Ей така, да хвърли малко повече светлина върху  случките там. Но със съжаление установих, че специалистът все още не е мръднал на йота от нивото, с което го помним. Въпреки че името му дори циркулира из местните блогове, цитирайки шока му от факта, че военните са прекратили тренировките на всички отбори. Както и да - може и задаващите въпросите да са виновни...

В момента страхът е парализирал футбола в Северна Африка. Страхът, че играта може и със сигурност ще се превърне в катализатор на още недоволство. Ясно е, че докато ситуацията в Египет не се нормализира, футбол там няма да има. Но същото важи и за страните наоколо. Израелската федерация дори се принуди да пусне официално писмо, целящо да успокои чиновниците от УЕФА във връзка с еврофиналите за младежи под 21 години през 2013 г.

Всъщност няма и как да е по друг начин -  футболът на целия континент така или иначе е най-добрият начин за отпускане на напрежението. Допреди демонстрациите в Тунис радостта след някоя голяма победа бе и единственият случай, в който правителствата позволяваха на големи маси хора да се събират заедно. Не случайно заради планираните демонстрации срещу правителството в Алжир на 12 февруари контролите на националния тим бяха отложени, а първенството е спряно до второ нареждане.

Същото е и  в Либия - никакъв футбол, поне до планираните за 17 февруари демонстрации в Бенгази и Триполи. Ясно е  и защо - едно, че всеки мач е удобен повод за протест и второ - спомените от мача Динамо (Загреб) - Цървена звезда, който запали искрата на войната в Югославия през 90-те години би трябвало все още да са достатъчно пресни.

А как е в  Египет ли? Със сигурност ултрасите от агитките на Замалек и Ал-Ахли са замесени. Така или иначе всяко дерби между тях си е мини война, а през 1970 г. след особено кървави размирици дори бе спряно първенството.

Феновете там от години спят около стадиона ден-два дни преди дербито и съответно са наясно как се пробива блокада, за да се осигури храна и вода на тези зад полицията. Да не говорим за сблъсъците с органите на реда и войната с камъни и всевъзможни отломки.

Всъщност организацията на запалянковците дори излезе с официална позиция: „Ние не сме политическа партия, но нашите членове имат пълна свобода на избора си", се казваше в изявлението във Facebook. Тоест, „не можем официално да кажем протестирайте, но ние сме там". Логично - според полицията агитката на Ал-Ахли е съставена от терористи и криминални елементи и арестите преди и след мачове са нещо обичайно. Но пък запалянковците имат победа над страховитите органи на реда - миналата година те се справиха с над 100 полицаи, барикадирали входа на стадион, за да им попречат да внесат факли, знамена и фойерверки.

"Ултрасите изиграха по-важна роля, отколкото която и да е политическа група в момента на битките", каза преди дни блогърът Алаа Абел Ал Фата по „Ал Джазира".

Всъщност, допреди началото на насилието миналата сряда, хората на Тахрир запълваха част от времето, ритайки на тревата, където сега се издига палатков лагер. Но, ако не друго, след сватбата на площада - символ на свободата - можем да станем свидетели и на друга история като от приказките - трансферният прозорец не е затворен заради продължаващите протести.

Новините

Най-четените