След осем поредни победи в Първа лига отборът на ЦСКА – София стигна до равен мач като гост във Велико Търново. На пълния стадион „Ивайло” хората на треньора Стамен Белчев завършиха 2:2 с новака Етър.
Червените бяха само на пет минути от победата, когато автогол на португалеца Рубен Пинто доведе до подялба на точките. Въпреки че мачът беше повече от добро зрелище за стандартите на обруления ни футболен шампионат, а двата гола на Фернандо Каранга бяха хубаво изпипани, след края значителна част от публиката на ЦСКА – София изглеждаше омърлушена. А по телевизията дори казаха, че равенството е „разочароващо за привържениците на армейците”.
Да изпуснеш победата с автогол към края действително не е най-приятното изживяване във футбола.
Особено когато отборът ти води в класирането пред шесткратния шампион Лудогорец, а на феновете им е обещана 32-ата шампионска титла. Но осем победи, две равенства и само една загуба в първите 11 кръга не изглежда чак толкова лош актив. А треньорът Белчев има пълното право да се съмнява дали той и футболистите му могат да бъдат определяни като неудачници след напечения мач във Велико Търново.
Първо, че все пак не са загубили. Второ, че и Етър си заслужи точката. И трето - мантрата „победа или нищо” изконно си е изпразнена от съдържание.
Няма как да биеш всяка седмица, колкото и да им се иска на част от запалянковците. Това дори не е по силите и на милионерите от Лудогорец, които при спечелването на всяка от шестте си титли дотук са губили точки в между 8 и 14 мача. А какво остава за ЦСКА – София, където Белчев волю-неволю трябва да разчита и на футболисти без особени заложби от сорта на Кевин Меркадо?
Подобни претенции за победа на всяка цена всъщност обезсмислят футбола, който в същността си е спектакъл без сценарий.
В него дори режисьорът и актьорите (в случая треньорът и играчите) не знаят какъв ще бъде финалът. Веднъж ще случи да загубиш, друг път да завършиш наравно. Колко хора щяха да дойдат на стадион „Ивайло”, ако победителят се знае предварително? А и в крайна сметка главния герой не го убиха в края на филма.
Но специално на „Армията” години наред си патят от това, че доста от зрителите им възприемат футбола не като въпрос на живот и смърт, ами дори на нещо повече.
Ако не знаете, тази велика глупост е изречена още през 70-те години в разговора между двете британски легенди Джо Мърсър, мениджър на Манчестър Сити, и създателя на големия Ливърпул Бил Шенкли, когато двата им отбора са на върха в класирането. „Тази вечер между нас въпросът е на живот и смърт”, казал старият Джо, за да подчертае колко тежък е моментът. „По-сериозно е Джо, по-сериозно е”, отвърнал Шенкли.
И понеже доста от недоволните привърженици на ЦСКА – София водят деца на стадиона, добре е да се замислят дали биха казали на малкия си син следното: „Виж сега, ако все още не си разбрал, тази вечер ние отиваме към живота или към смъртта. Като завърши мачът, ще разберем в чии ръце сме попаднали…”
Въобще, що максимализъм цари в главите на подобен вид зрители?
Едни от най-грозните освирквания на „Армията” навремето се чуваха още при първата върната топка към вратаря Велинов. А имаше футболисти като Христо Янев, които най-често ги подкарваха с дюдюкания още от 20 минута. По същата логика в началото на 1983 г. от ЦСКА изпъдиха големия треньор Паро Никодимов, който тогава нямаше дори и една загуба, а след края на есенния дял отборът му вървеше на равни точки с Левски и само два гола по-малко. Впоследствие Никодимов си пати от подобни изпълнения най-малко още два пъти, по същия горчив път минаха Димитър Пенев, Георги Василев, Любо Пенев и кой ли още не. От всичко това не последва никакъв футболен резултат.
Затова е добре разочарованите от равенството на стадион „Ивайло” всъщност да се замислят какво точно очакват от футбола? Механично трупане на точки, или динамика и зрелище като от мача във Велико Търново. Първото е математика, второто – игра за ценители. Изборът е ваш.
