Горкият Хубчев

Големият футбол се прави от смели мъже, но смелостта не е достатъчна, за да се постигнат успехи.

Петър Хубчев бе храбър бранител, който оставяше сърцето си на терена, а в началото на треньорската си кариера демонстрира, че не го е страх да взима трудни решения и като наставник.

Изборът "да" или "не", когато си поканен за национален селекционер, едва ли е толкова тежък, но въпросът е в какъв момент Ивайло Петев реши да се спаси от потъващия кораб и да прехвърли отговорността на друг.

Младият специалист не си тръгна след злополучното турне в Япония или след безбройните колебливи игри прези последните две години, а го направи преди тежките гостувания на Франция и Швеция.

Щом толкова го искаха в Динамо Загреб, със сигурност щяха да го изчакат още десетина дни, но няма да го съдим. Така е преценил - така е постъпил.

Петев вече е затворена страница за националния и погледите са насочени към Хубчев.

А те са погледи на състраданието.

Как да не възкликне човек: "Горкичкият!", когато види четата, с която ще превзема Париж и Стокхолм само след няколко тренировки с отбора?

И най-големият му враг да беше измислил сценария, едва ли Хубчев можеше да има по-труден старт на нова работа.

Каквото и да прави, каквото и да струва - две тежки поражения в предстоящите квалификации са най-резонното нещо, което му е ясно и на самия него.

Всичко друго ще е огромен късмет и подарък от съдбата, каквито не е да не сме получавали, но е малко вероятно да получим точно сега.

Положителното в случая е, че никой не очаква от новия селекционер чудеса и подвизи на момента.

Дори и да сме доказани негативисти, сме склонни да отпускаме необходимия толеранс и това е най-малкото, което дължим на Хубчев заради смелостта му да поеме националите в такъв момент.

Защото можеше да се скрие, а Боби, Лецата и останалите щяха да се чешат по главите и да се молят Пената пак да спасява положението.

Петьо обаче си понесе кръста и вече мисли как да възроди мъртвеца.

На първо място целта трябва да е да не сме боксова круша и да се опитваме да извличаме максимума от всеки мач, с което да се повъзвърне доверието към националния отбор, което е достигнало критичния минимум.

По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни, но ако не друго, то поне е сигурно, че с Петър Хубчев няма как да сме по-зле, отколкото бяхме досега.

Не е оптимистично като заключение, но колко са нещата в българския футбол, които ни вдъхват оптимизъм?

Новините

Най-четените