Големият футбол се прави от смели мъже, но смелостта не е достатъчна, за да се постигнат успехи.
Петър Хубчев бе храбър бранител, който оставяше сърцето си на терена, а в началото на треньорската си кариера демонстрира, че не го е страх да взима трудни решения и като наставник.
Изборът "да" или "не", когато си поканен за национален селекционер, едва ли е толкова тежък, но въпросът е в какъв момент Ивайло Петев реши да се спаси от потъващия кораб и да прехвърли отговорността на друг.
Младият специалист не си тръгна след злополучното турне в Япония или след безбройните колебливи игри прези последните две години, а го направи преди тежките гостувания на Франция и Швеция.
Щом толкова го искаха в Динамо Загреб, със сигурност щяха да го изчакат още десетина дни, но няма да го съдим. Така е преценил - така е постъпил.
Петев вече е затворена страница за националния и погледите са насочени към Хубчев.
А те са погледи на състраданието.
Как да не възкликне човек: "Горкичкият!", когато види четата, с която ще превзема Париж и Стокхолм само след няколко тренировки с отбора?
И най-големият му враг да беше измислил сценария, едва ли Хубчев можеше да има по-труден старт на нова работа.
Каквото и да прави, каквото и да струва - две тежки поражения в предстоящите квалификации са най-резонното нещо, което му е ясно и на самия него.
Всичко друго ще е огромен късмет и подарък от съдбата, каквито не е да не сме получавали, но е малко вероятно да получим точно сега.
Положителното в случая е, че никой не очаква от новия селекционер чудеса и подвизи на момента.
Дори и да сме доказани негативисти, сме склонни да отпускаме необходимия толеранс и това е най-малкото, което дължим на Хубчев заради смелостта му да поеме националите в такъв момент.
Защото можеше да се скрие, а Боби, Лецата и останалите щяха да се чешат по главите и да се молят Пената пак да спасява положението.
Петьо обаче си понесе кръста и вече мисли как да възроди мъртвеца.
На първо място целта трябва да е да не сме боксова круша и да се опитваме да извличаме максимума от всеки мач, с което да се повъзвърне доверието към националния отбор, което е достигнало критичния минимум.
По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни, но ако не друго, то поне е сигурно, че с Петър Хубчев няма как да сме по-зле, отколкото бяхме досега.
Не е оптимистично като заключение, но колко са нещата в българския футбол, които ни вдъхват оптимизъм?
