Мамо, финиширах пръв. А съдиите не видяха...

Много боли, когато несправедливо те накажат. Много боли в света на възрастните, защото всичко е не както трябва.

Дори богинята на правосъдието е със завързани очи. Знам, че честност и справедливост са думи от тълковния речник, чието приложение в практиката е напълно невъзможно, особено в родината ми (не че съм си я избрала сама, но пък сама съм избрала да ме правят на идиот в нея!).

И понеже когато ме удрят мен, нямам проблем да понасям ударите, преглъщам, поемам дълбоко въздух, тегля една дълга... усмивка, отупвам се и продължавам.

Но когато тези хора в тази измислена държава ударят детето ми - няма да преглътна, няма да замълча - ЩЕ КРЕЩЯ!!!

Да ме чуе министърът на спорта - Свилен Нейков. Да ме чуят от Българската федерация по лека атлетика! Да ме чуят всички, защото утре ще убият вярата в справедливостта на вашето дете. Те го правят непрекъснато. Случи се и на състезание по ски за деца от столичните училища. И всички ми казват: забрави - те са такива. Не можеш да се пребориш с тях.

За какво говоря:

Състезанията за деца, не стига, че са от дъжд на вятър, ами имам усещането, че имат за цел да убият желанието на децата да спортуват. И повярвайте ми - правят го прекрасно.

Няма да ви занимавам с личния си проблем, защото него нямаше да го има, ако го нямаше големият проблем - стари к...и, които симулират създаването на нов бардак!

На състезанията по лека атлетика в 21 век се мери на око. Да, на око мерят скок от място. При това окото е на човек, прехвърлил 70-те. Нямам нищо против възрастните хора, но с годините зрението отслабва и е добре да ползваме уред. Такъв няма. Така побеждават децата на нашите хора.

Спринтът се мери с хронометри от 50-те години на миналия век в ръцете на също толкова немощни възрастни хора, които едва натискат копчето, за да засекат.

И не стига това, ами с толкова слабо зрение са, че не виждат първия финиширал, защото не е от „нашите", а виждат втория като първи. Каква любов, каква преданост.

На дългия скок мерят по-точно, но пък записват на хартия и при изготвянето на класирането „внимателно" пропускат резултати, за да могат „нашите" хора (децата им) да се качат на стълбичка.

На ските - в една група се спускат картотекирани състезатели и любители. А да познаем кой ще спечели?! На финала реват деца, защото ските им не били намазани с вакса, каквато любителите по принцип не ползват. Отговорът - еми и състезателите са деца, как да ги спрем. Не ги спирай, те и без това са толкова малко. Направете просто две класирания.

Не спират проблемите дотук - на първата състезателка пускат остарелия хронометър 5-6 секунди след като е стартирала. На втората „от нашите" не виждат, че е пропуснала едно от колчетата. Детето се тръшка, че е сгрешило, те го класират на първо място. Всички го освиркват. А дъщерята на моя приятелка на въпроса как се класира ми отговори: „Набутаха ме на 4-то място, защото не съм от правилния отбор."

Мисля, че мога да продължа. Но ще спра с извращенията в детския спорт. Ще спра, не за да не досадя, а за да кажа нещо, което ми е заседнало като буца в гърлото.

Не ми пука дали детето ми е първо или последно - ако го е заслужило.

Не ми пука за старците и техни архаични измервателни уреди.

Пука ми за децата. Пука ми за това, че недостойни възрастни убиват желанието на децата да вярват, да се борят и да спортуват.

Пука ми, че в тази държава на никого не му пука за това какво става с психиката на децата. Дотам ли я докарахме?

Толкова ли ниско паднахме, че не ни пука какво причиняваме на децата си? Това ли искате за вашите деца? Да ви погледнат в очите и да кажат: "Мамо, аз тренирах толкова усърдно и бях пръв. Всички го видяха, само съдийте не. Как стана така?"

Нямам отговор. Имам очи, пълни със сълзи и една бучка в гърлото от безсилието пред безчинствата в тази държава по отношение на децата. Нали в спорта честната игра е най-важната. Така са ме учили.

А вие, господа - от федерациите и най-вече от тази по лека атлетика - на какво учите децата? Няма да ви позволя да се гаврите с детето ми. Няма да ви позволя да се гаврите и с другите деца. Нека спечели не нашият, а най-добрият. Тогава сълзите няма да са от безсилие и няма да те накарат да спреш и да теглиш една майна на всичко, а ще те накарат да обуеш шпайковете и да се върнеш в залата, за да станеш ти най-добрият.

Така ми се иска да бъде. Толкова ли много искам?!

Новините

Най-четените