Гледайки Милан през последните години, човек няма как да не се сети за онзи виц за песимиста и оптимиста - Песимистът унило казал: „По-зле не може да бъде", а оптимистът въодушевено му отговорил „А, може, може!". В случая оптимистът неизменно се оказва прав. Червено-черната част на Милано все по-необратимо се превръща в гробище за мечти, а за онези, които подсмърчат по старото величие на „росонерите", остават само спомените.
Сега пак е декември, а 7-кратният крал на Европа отново е в калта - в долната половина на класирането в Серия А, много по-близо до изпадащите, отколкото до върха. И по-страшното - тифозите вече забравиха кога любимият им клуб се е борил за титлата. За всичко това си има както комплексни, така и конкретни обяснения.
Футболът е отборна игра и всеки футболист би трябвало да има значение в генералния план, който води до едни или до други резултати. Въпреки това няма как да отречем важността на нападателите - те винаги са мерилото за силата на един отбор. А Милан е най-добрият пример: напоследък кой ли не се пробва да поведе славната им атака, пред която навремето трепереше цяла Европа. И кой ли не се провали. Задължително е да се добави - напълно логично.
Преди по-малко от година - на 23 януари, Милан купи младото петле Кшиштоф Пьонтек от Дженоа, който към онзи момент бе една от сензациите в Серия А.
За отрицателно време полякът се бе адаптирал към „калчото" и се бе превърнал в главната ударна сила на генуезците, за които бележеше практически във всеки мач. След трансфера на „Сан Сиро" той не свали оборотите и още в дебюта си наниза два парцала в мрежата на Наполи.
В онзи момент изглеждаше така, сякаш Милан най-накрая е намерил решението в атака. След бягството на Игуаин в Челси, като че ли именно Пьонтек бе човекът за „росонерите". Кшищоф осигури поне някаква стабилност в предни позиции, а и при Гатузо тимът играеше опростен футбол без претенции за изключителност, но пък всеки знаеше защо е на терена. Полякът финишира трети в класирането при стрелците с общо 22 гола, а шефовете му решиха, че той ще води нападението през следващия сезон. Юношата на клуба Патрик Кутроне бе обявен за безпeрспективен и набързо бе запокитен в английския Уулвс.
Лятото обаче бе бурно, а Гатузо бе сменен от Марко Джампаоло, с когото директорът Паоло Малдини обяви, че започвала нова ера.
Новият треньор веднага заразтяга локуми как щял да промени игровата философия на тима и как ще дава път на младите. Неведнъж акцентира и върху намерението си да помогне на Пьонтек да разгърне „пълния си потенциал". Така цялата отговорност и всички надежди за светли бъднини се стовариха върху 24-годишния поляк.
Вместо преобразяване обаче, Милан записа най-лошия си старт от 6 години, а дори малкото класни играчи в състава бяха неузнаваеми. За 7 мача при Джампаоло тимът вкара 6 гола и също толкова в следващите 7 двубоя при заменилия го на треньорския пост Стефано Пиоли. За тези 14 кръга Кшищоф пък се разписа едва три пъти (два от дузпа).
Слабата форма веднага се отрази и на цената му, която се срина от 35 на 25 млн. евро. Но проблемът не е толкова в цифрите - Пьонтек забуксува, просто защото... е в Милан. Момчето се оказа поредната жертва на гибелния механизъм, който мачка и затрива всеки, поставен на неговата позиция. Милан няма отбор, стил и физиономия, а това е присъда за човека, от когото се очаква да решава мачовете. Най-вече.
Това, че ходенето по мъките за Пьонтек започна още при Джампаоло, никак не е случайно.
На треньора не му стигна времето през лятото да се разбере сам със себе си точно каква схема ще използва - и в началото на сезона Милан изглеждаше безумно, както физически, така и тактически. Сега целите пред наследника му Стефано Пиоли са доста по-скромни, но дори класиране за евротурнирите към настоящия момент би изглеждало като военновременен подвиг. Обективността изисква да се каже, че в последните кръгове (включително срещу Юве) играта на живна, но пък резултати няма. Както и основания за оптимизъм.
Случващото се при червено-черните в последните години може да се обобщи с една дума - хаос. А това, което гледаме на терена, е отражение на безкрайните неразбории по високите етажи. От 2012 година, когато Ибрахимович си тръгна, в състава на „росонерите" се извъртяха безумно количество нападатели от всякакъв калибър: от „безработния" Лападула до „мегазвездата" Игуаин. Най-лесно би било да се каже, че на всеки нещо му липсваше, за да се впише.
Проблемът обаче е доста по-дълбок - първо, Милан вече системно купува според цената, а не според потребностите на треньора, и второ, отдавна минаха времената, в които най-големите звезди в света се избиваха, за да облекат червено-черния екип.
А дори тези, които се подлъгват да го направят, се сгромолясват шумно заради несъстоятелността на целия отбор (и клуб). Последен в списъка е Пьонтек - който на всичкото отгоре вече е на мушката и обира фенския гняв. Без да е виновен кой знае за какво.
Който и да е на негово място, го чака същото. Великият Милан е докаран дотам, че всеки нападател от що-годе някаква класа има само две възможности, ако по някакви неведоми пътища се озове в тима: 1. Да се слее с посредствеността и да се примири с живуркането в средата на класирането (в добавка с омразата на феновете); 2. Да си бие камшика на секундата. Второто също го видяхме в действие.
На фона на това бедствие и на приближаващия се трансферен прозорец, сега всички говорят за потенциалното завръщане на Златан Ибрахимович. Стана ясно, че от клуба вече дори са направили постъпки в тази посока.
Ако предположим, че шведският виртуоз отново облече екипа на Милан, то веднага изникват два въпроса: Ще окаже ли положително влияние на отбора и резултатите му? Категорично - да. Ще реши ли проблемите на Милан? Категорично - не.
Дори на 38, Златан изглежда впечатляващо. Присъствието му ще добави мощност и ефективност в атака, независимо дали ще си партнира с някого или ще действа сам на върха. Но най-важното е, че Ибра е страшно перде и практически сам е способен да промени реалността около себе си. Разбира се, вече не е този, който беше преди 6-7 години, но все още може да носи точки, при това много. Ако не друго, завръщането му на „Сан Сиро" ще зададе някаква посока.
Пълна глупост обаче би било твърдението, че Ибрахимович ще промени генерално нещата - трансферът му ще е по-скоро признание за всички минали грешки.
И за тоталната управленска несъстоятелност в последните години, в които най-успешната европейска марка на Италия се размята като играчка в ръцете на всякакви китайски и американски мошеници.
От гледна точка на самия Ибра е спорно за какво му е изобщо подобен ход. Да, вероятно го изкушава мисълта го провъзгласят за месия и спасител, особено в толкова велик клуб.
Какво обаче ще прави, когато влезе и се огледа в съблекалнята?
