Шави: Талантът трябва да бъде приоритет

Мнозина описват победата на Барселона над Реал (Мадрид) през ноември като най-добрия мач, който някога е бил изигран. Дори Уейн Рууни си призна, че е ръкопляскал на представянето ви, докато е наблюдавал двубоя във всекидневната си...

-Така ли? Наистина? Рууни? Това ме прави горд. Рууни, уау! Рууни е забележителен, той може да играе за Барселона. И преди хората да започнат да си представят заглавия като „Шави иска Рууни в Барселона" ще поясня, че имам предвид това че той е наш тип играч. А що се отнася до мача с Реал той беше чудесен, най-добрият, в който аз съм играл. Чувството за превъзходство беше невероятно. И то срещу Реал (Мадрид). Те не можеха да докоснат топката. Мадре мия, какъв мач. В съблекалнята след това имаше много овации за собствената ни игра.

Спомена господството на Барселона във владеенето на топката. Вероятно е доста съблазнително да знаеш, че никога не е имало друг отбор с подобна идентичност - за добро или лошо - каквато имат Барселона и Испания. За вас всичко е във владеенето на топката и това е нещото, което ви описва най-точно и коетоо ви прави толкова доминиращ състав...

-Хубаво е, че еталонът в световния футбол в момента са Барселона и Испания. Не защото ние играем там, а заради всичко това, което сме. Защото това означава предимство на атакуващия футбол. Ние не чакаме, ние пресираме, искаме да владеем топката и да атакуваме. Някои отбори не могат или не искат да си подават толкова много топката. Тогава за какво играят? Каква е целта? Това не е футбол. Комбинация, пас, игра - това е футболът, поне за мен. За някои треньори като - не знам - Хавиер Клементе и Фабио Капело има друг тип футбол. Но е добре, че сега за пример е стилът на Барселона, а не техният.

Но някои твърдят, че на световното първенство Испания е била доста скучна, защото победите ви бяха все с по 1:0...

-Точно обратното беше. Имаше други отбори, които могат да бъдат наречени скучни. Вземете Холандия. Какво търсеха те? Дузпите. Или Ариен Робен преди почивката. Бам, бам, бам. Разбира се, че на моменти беше скучно на нашите мачове, но това е заради съперниците. Парагвай? Какво направиха те?Бяха построили невероятно добра защита и чакаха своя шанс от мъртвите топки. Те изритваха топката, бореха се, стремяха се да рушат играта ни. И е много трудно да вкараш повече голове когато имаш зад себе си съперник, който е два метра висок и те превъзхожда физически.

Тогава какво е решението?

-Да мислиш бързо и да търсиш пространство. Това е което правя аз: търся пространства. През цялото време, винаги. Тук? Не. Там? Не. Хората, които не са играли не винаги разбират колко трудно е това. Пространство, пространство, пространство. Това е като PlayStation. Мисля - по дяволите защитникът е тук, значи трябва да играя там. Виждам пространството и подавам - това е което правя.

Това е в основата на модела на Барселона и е характерно за целия клуб нали? Когато бихте Реал осем от титулярите бяха продукт на школата на клуба, също както и тримата финалисти за „Златната топка" - ти, Меси и Андрес Иниеста

-В някои от академиите се тревожат за победата, а ние се тревожим за образованието. Виждаше някое дете, което не свежда глава и играе с едно докосване макар да го прави за първи път, но си мислиш - „Да, той ще го направи". Но след това продължаваш да го учиш на тази система въведена още от Кройф по модела от Аякс. Всичко е в играта в кръг. Кръгове, кръгове, кръгове. Всеки ден. Това е най-доброто упражнение тук. То те учи на отговорност и да не губиш топката. Ако загубиш топката влизаш в средата. Пас, пас, пас, винаги с едно докосване. Ако попандеш в средата е унизително, всички се шегуват с теб.

Съотборникът ти в Барселона Дани Алвеш казва, че ти не подаваш топката на играчите, които тичат, а ги задължаваш да тичат след топката и че твоята игра е играта на бъдещето...

-Всъщност съотборниците ми правят нещата лесни за мен. Моят футбол е в пасовете, но, уоу, ако имаш около себе си Дани, Иниеста, Педро, Вия...толкова много възможности. Понякога си мисля: „Човече, този и този ще се подразни, защото си направил три паса и все още не си му подал топката". Знам, че следващата топка трябва да е, например за Дани, защото той на три пъти е бил на крилото и е очаквал да я получи. Когато в комбинацията не участва Лео, Дани започва да се дразни и тогава следващият пас е към него.

Налагането на собствен стил и успехът не само, че могат да вървят заедно, но и трябва да го правят, нали? Защото има случаи като този на Арсенал, в който те играят страхотен футбол, Арсен Венгер е мениджър, който заслужава уважение, но въпреки това не са печелили нищо и то от доста време. Може ли това да се случи в Барселона?

-Невъзможно е да си представя подобно нещо. Ако минат две години без да си спечелил трофей всичко се променя. Но промените трябва да са свързани с имената, а не с идентичността. Философията не бива да се губи. Нашите фенове не биха разбрали отбор, който се прибира назад и играе на контраатака. За съжаление, хората гледат на отбора само през призмата  на успехите. Нашите постижения потвърдиха философията ни и оправдаха жертвите. Щастлив съм и от една малко егоистична гледна точка - преди шест години аз почти бях изчезнал, футболисти като мен бяха в опасност. Всичко се свеждаше до височина, мощ, сила, дори в средата на терена, играеха с две докосвания, с отскок, блъскаха се. Сега обаче виждам отбори като Арсенал и Виляреал, които се опитват да играят като нас.

Възприемаш ли се като защитник на тази философия?Като идеолог?

-Трябва да правя това или да умра. Аз съм романтик. Харесва ми фактът, че неща като таланта и техническите умения сега са по-важни от физическите характеристики. Доволен съм, че те са приоритет, ако не бяха нямаше да се получава същият спектакъл. Футболът се играе, за да печелиш, но сега нашето удоволствие е двойно. Някои отбори са доволни само да печелят, но не е същото. Липсва им идентичността. Резултатът във футбола често лъже. Можете да направите нещата наистина добре, но пак да не спечелите. Както се случи с нас срещу Интер - бяхме по-добри, но не спечелихме. Има нещо по-велико от резултата, по-трайно. И това е идентичността. Интер спечели Шампионската лига, но никой не говори за тях. Хората ме откриха след европейското първенство през 2008 г., но аз винаги съм играл по начина, по който го правя през тези две години. Вярно е обаче че сега съм по-уверен и спокоен. С това идват и успехите.

Страда ли Англия от това, че изповядва различна футболна философия?

-Футболът и там вече се промени, стана малко по-техничен. Но преди това той беше праволинеен и типичния №9 беше като Крауч или Хески. Нямаше много футбол в мачовете им. Карагър, центриране и напред каквото стане. Тери - същото. Но мисля, че се промениха - Лампард, Джерард, Карик, Бари - всички те са играчи, които задържат топката. Гледам ги и си мисля: „Боже, те се опитват да играят футбол"

Може ли да се каже, че Пол Скоулс е английският Шави?

-Пол Скоулс!Чудесен модел за подражание. За мен - и наистина го мисля - той е най-добрият централен полузащитник, който съм виждал в последните 15-20 години. Говорил съм си Чаби Алонсо за него. Той е невероятен, умее всичко - асистенциите, головете, силен е, не губи топката, има поглед върху играта. Ако беше испанец може би щеше да се котира още повече. Играчите го обичат.

Англия изглежда не вярва много на техничните играчи...

-За съжаление. Талантът трябва да бъде приоритет, техническите умения също. Винаги, винаги. Разбира се, че можеш да спечелиш и без това, но таланта прави разликата. Вижте отборите. Кой в Ювентус прави разликата? Красич. Дел Пиеро. В Ливърпул? Джерард и Торес преди. Талантът, талантът. Когато погледнете играчите е лесно да определите за себе си кой е най-добрият. Това са талантите. Сеск, Насри, Райън Гигс - футболисти, които е удоволствие да гледа човек, невероятни играчи. Поглеждайки назад се сещам колко обичах да гледам Джон Барнс и Крис Уодъл. Бяха чудесни. Льо Тисие! И въпреки че стилът им бе различен харесвах също Рой Кийн и Пол Инс. Този отбор на Юнайтед беше велик, определено бе любимият ми английски отбор. И ако трябваше да ходя някъде, щеше да е там.

В Англия явно надценяват физически мощните играчи. Като тези, които ти спомена - Карагър, Тери...

-Уау!Чакайте! Бъдете внимателни. Те са фундаментални. Ние, например, имаме Пуйол. Технически той може да не е най-добрият, но е невероятен в защита. Карагър и Тери са необходими, брилиятни, но те трябва да се адаптират към техничния футбол, а не обратното. За мен това става естествено. За Меси, Рууни, Иниеста също. Но други като тях трябва да работят за това. За тях е по-трудно да си вдигнат главата и да играят с пас, но трябва да го направят.

Но когато един играч е предлаган на един отбор първият въпрос е „колко е висок"...

-Нали сте виждали Санти Касорла от Виляреал? Ако мислите, че аз съм нисък, то той ми е до рамото. Но е брилянтен. Меси също, но е най-добрият играч в света. Може би е до културата, но в Англия гледат на футболистите като на войници. Гледате Ливълрпул и Карагър, който изчиства топката към трибуните, а феновете аплодират това. Това тук в Испания никога няма да бъде посрещнато добре.

Следващата седмица играете с Арсенал, но те май са различни? Нещо като Барселона?

-Арсенал са велик отбор. Когато ги гледам, аз виждам Барселона. Виждам Сеск, който води играта на тима, Насри, Аршавин. Разликата между нас и тях е, че ние имаме повече играчи, които мислят преди да играят, по-бързи сме. Ключът за това е в обучението. Нашите футболисти са прекарали тук 10 или 12 години. Когато пристигнат в Барса първото нещо, което научават е да мислят, мислят, мислят. Бързо. Вдигаш глава, движиш се, гледаш, мислиш. Преди да вземеш топката трябва да имаш поглед към събитията на полето. Когато подаваш трябва да знаеш кой е свободен. Вижте Серхио Бускетс - той е най-добрият полузащитник в играта с едно докосване. Той не се нуждае от друго. Той контролира топката, поглежда и подава и всичко това с едно докосване. Някои се нуждаят от две или три и колкото по-бърза е играта, толкова те са по-бавни. Но не и при нас. Алвес играе с едно докосване, Иниеста също. Пике, Меси, Буси, аз - седем или осем с едно докосване. Бързо. В действителност един от треньорите ни в младежките отбори - Чарли Рексач винаги наричаше това мигновено докосване. Половин докосване.

Двубоят с Арсенал обаче провокира нови въпроси около бъдещето на Фабрегас...

-Ако някога трябваше да отида в друг клуб и аз щях да продължа да мисля за Барселона. Връзката е прекалено силна. Същото се случва и с него. Сега имаме проблем, защото той е прекалено скъп. Но мисля, че играчите трябва да развиват кариерата си там където искат. Той иска да го направи тук.

Това обаче не е нещото, което феновете на Арсенал искат да чуят и мнозина обвиняват играчите на Барселона, че създават допълнителни проблем...

-Наистина ли?Почти не сме говорили за това. Представям си колко им е неприятно да чуват подобни неща. Знаете ли, често играчите не мислят. Ние сме егоисти, не си даваме сметка за някои неща. Когато го казвам е защото мисля за Сеск. Той иска да бъде тук. Барселона винаги е била неговата мечта. Но, разбира се, той е капитан на Арсенал, лидер на тима, човекът, който определя нивото. Ситуацията е трудна за него. Той е в клуб, който пригоди стила си към него, с мениджър като Венгер, който се отнася добре с него, научи го, помогна му да стане по-добър играч. Сеск се отнася с респект към него. Ако да речем беше в Блекбърн, щеше да му е по-лесно да напусне. Истината е следната: Искам го тук. Барселона има много ясно изграден стил и не са много играчите, които могат да се приспособят към него. Не е лесно. Но Сеск може, той се вписва идеално.

Мислиш ли, че той ще те замени?

-Не възприемам новите играчи като заплаха. Не казвам „това е моето място". Напротив винаги казвам: „доведете ги тук, нека играят с нас". Колкото повече талант имаме в средата на терена, толкова по-добре. Преди четири или пет години хората си мислеха, че аз и Иниеста не можем да играем заедно. Не можем ли? Вижте ни сега...

Миналата година спечелихте доста лесно срещу Арсенал...

-Да, но тази година те са много по-добри. Мисля, че това, че играхме миналата година един срещу друг не е предимство за нас. Те имат прекалено голям респект от нас. Миналата година едва ли ни сами ни подаваха топката и ния я владеехме много и в двата мача. В Лондон доминирахме тотално, можехме да спечелим с 4:0, а вместо това направихме 2:2. Тази година двубоите ще бъдат различни.

Как реагира на жребия?

-Щастлив съм. Харесва ми, това че ни предстои да изиграем два страхотни мача. Арсенал не са тим, който ще се опита да руши играта ти, да накъса двубоя. Ако бяха Челси можеш да си помислиш „Мадре миа", защото те ти предоставят инициативата, затварят се, но те чакат търпеливо да сбъркаш и да те атакуват чрез Малуда и Дрогба. Докато Арсенал ще търсят топката. Ще бъде повече от игра. Като фен определено бих си купил билет, за да видя този мач. Манчестър Юнайтед или Челси биха играли по друг начин срещу нас, по внимателно, щяха да ни оставят топката, докато Арсенал няма да го направи.

Привлича ли те английския футбол?Испанските играчи винаги се връщат очаровани...

-Невероятно е. Англия е не само родното място на футбола, но и сърцето и душата на този спорт. Ако Барселона имаше феновете на Арсенал, Ливърпул, Юнайтед щяхме да спечелим 20 пъти Шампионската лига, хахаха!Е, вероятно е малко преувеличено, но пък никога не съм виждал нещо като това. Веднъж спечелихме с 3:1 срещу Ливърпул, а след това привържениците аплодираха и двата отбора когато напускаха терена. В Англия футболистите се уважават повече, играта е по-благородна, има по-малко измами. Всеки испанец, който отива да играе там е много обичан и се връща като по-добър футболист. Ако трябваше да напусна Барселона аз също щях да избера Англия.

Финалът на Шампионската лига е на Уембли, което е много специално място за Барселона, нали? Всъщност и последният финал бе на такова място - Сантяго Бернабеу. Но „Уембли" е сцената на Дрийм тийма и неговата европейска купа. Ще бъде страхотно да играете там в годината когато непрекъснато ви сравняват с тях, нали?

-През 1992 г. бях на 12 години. Моите братя бяха на „Уембли", но мен не ме пуснаха. Плаках много, но това не направи нещата по-различни. Обичам да играя на „Уембли". Това място е наистина специално за Барселона и за всеки, който обича футбола. Миналата година мястото на финала бе специално заради битката с Реал (Мадрид), имаше нещо малко по-мръсно, по-заядливо. Тази година е по-носталгично, по-класическо. Аз предпочитам носталгията, романтик съм.

Новините

Най-четените