Анатомия на трансферния прозорец в България

Трансферният прозорец е широко отворен и от днес очаквайте сделки, новини, представяния пред фенове като това на Фернандо Торес... Но не и у нас.

Тук трансферният пазар отдавна има друг механизъм, в който  движението на футболисти става основно по схемата - свободни, безплатни и без особена алтернатива. Разбира се, основната причина е ясна: Във футбола ни няма пари.

Грандовете Левски и ЦСКА постоянно се оглеждат за играчи и привличат по около 25-30 такива за една календарна година. Но от лятото на 2011-а армейците не са вадили пари за трансферна сума.

Последният бе Янис Зику, продаден после на добра печалба в Южна Корея. След това се заредиха върволици свободни агенти, като клубът опитва да "шитне" някой от тях след десетина добри мача. Това не е лоша стратегия за организация, която е на ръба на финансовия колапс от години.

Комбинирана със затягането на заплати - и поставянето на таван за тях, ЦСКА общо взето свързва двата края. Но с такива трансфери не може да иска качество на ниво Европа.

Левски се опари сериозно, след като допреди година даваше по близо половин милион евро за трансфери през летните прозорци. Не бяха привличания на Кевин Бру, Жоао Силва, Аймен Белаид, Гари Родригес... Всичките до един с платени трансферни суми за тях.

Но се видя - не това прави силния отбор. Поне не и в нашите условия. Със споменатото каре в състава Левски бе бит от Иртиш, така че - последва чистка.

В ЦСКА има таван на заплати - 15 хиляди лева, а в Левски поставиха наскоро свой - 20 000. Това също ограничава възможностите за привличане на футболисти.

Защото е ясно, че когато взимаш играч без трансферна сума, трябна да компенсираш с по-добри лични условия, най-вече заплата.

Доскоро суми бе готов да вади и Ботев, но когато имаше зад гърба си КТБ, а тази приказка за "жълто-черен" Пловдив май свърши окончателно.

Литекс вади по стотина хиляди долара, но ги инвестира правилно - като например в колумбийците Джордан и Асприля, като поне единият ще замине за чужбина за далеч повече пари.

Лудогорец е единствен на пазара, който може да си позволи да харчи. Защото изкарва - поне тази есен клубът заработи отлични пари с футболните си успехи. Но не успява да продава добре, защото играчите в тима не са ярки индивидуалности. Силата на Разград - това все повече личи, е колектив.

Единствен Жуниор Кайсара, десният защитник, може да замине за големи пари навън.
Той отговаря на най-важните условия - в златна възраст (25 г.), талантлив, постоянен и с европейски паспорт (български). Не е проблем да играе дори във Висшата лига, поне документално.

Но тук идва друг голям роден проблем, провалил не един и два трансфера от наши клубове към чужбина. Раздуване на цени на играчите далеч над реалността.

"ЦСКА иска 2 милиона за Буш или Кукоч".

"Левски иска милион за Гаджев".

"Лудогорец оцени Терзиев на 5 милиона, а Кайсара на 7..."

Такива заглавия четем през ден. И по-лошото е, че те са "диктувани", за да се оказва влияние на пазара. С уважение към босовете на клубове, но за 7 милиона евро се купува десен бранител (и то над средното ниво) от отбор в Германия, минал през изпитанията и теста на Бундеслигата. Защо ще му е на Интер, примерно, да взима такъв от България?

Така родният трансфер остава една  договорка на ниво клуб-играч, защото обикновено привличаният е свободен агент. Големите продажби се броят на пръстите на ръцете - Чочев, Славчев, М'Боли заминаха това лято. Дойде левият защитник Брайън Ангуло от Испания за близо 2 милиона евро, но така и не се наложи в Лудогорец.

Което още веднъж доказа, че у нас законите на футболната физика и химия са други. Трансферната оценка на един играч не е достатъчен атестат, че той ще успее в родната среда.

Затова, а и най-вече заради безпаричието - давайте насам свободните агенти, ако може и с по-нисички заплати!

Новините

Най-четените