"Не усетих кога се изтърколи моето столетие... Шарено и цветно беше то, наситено с големи събития, с мащабни личности около мен. Винаги го приветствам с "Добър вечер", но е рано да му кажа "Лека нощ"... Имах един кюнец като дете, криех го под леглото, и вечер гледах през него като през телескоп. Бях си набелязала няколко небесни тела и си фантазирах какво ли е там. Баща ми на шега ме наричаше "Пътник между звездите" - Стоянка Мутафова.
За своите 97 години "Госпожа Стихийно бедствие" беше феномен и пример за силата на духа и себераздаването. Не слезе от сцаната до последно, макар всеки път да се раздаваше като за последно. Даваше много на публиката, а раздадената любов се връщаше към нея и тя я поемаше, за да даде следващия път още повече.
А ние я гледахме и я обичахме. Много пъти дори се притеснявахме за нея, но продължавахме да стоим на крака в ступор, като зашлевени от огромния й дух. Смеехме се със сълзи на импровизациите й и дори ги предпочитахме пред простия сценарий. Радвахме се на начина, по който по-младите й колеги й показваха своето обожание и на провокациите, които тя им отправяше.
Възхищавахме се на острия й ум и на неспирните й появи пред камерите. В интервютата и на сцената тя редовно доказваше колко бистър е умът й и колко ясна е мисълта й. И вдъхновяваше няколко поколения да мечтаят да бъдат като нея, когато пораснат.
Легендата на българския театър говореше и се държеше сякаш най-естественото нещо за актьор на 97 години е да бъде на сцената. Вероятно защото там се чувстваше най-много себе си, изпълнявайки своето призвание. Може би именно това й даде силите на 94 г. да направи мащабно турне в театрални зали в САЩ, Канада, Германия, Нидерландия, Швейцария и Великобритания, а на 95 г. да обиколи страната ни, за да представи биографията си "Добър вечер, столетие мое".
Но считаната за символ на българския театър Стоянка Мутафова не забравяше, че е първо човек. Говореше открито и не криеше нито годините си, нито предизвикателствата, пред които те я изправят. Не криеше и вината си, че по нейните думи, е била повече време актриса, отколкото майка.
Не говореше с патос за най-големите, с които е играла и които отдавна не са сред нас. Не се вайкаше след тях с кого ще играе, а просто се качваше на сцената и я изпълваше, скривайки под крилото си следващото поколение актьори.
Отивайки си в края на десетилетието, само седмица след друга легенда, аналогът със Стефан Данаилов е неминуем. Българските кино и театър осиротяха, ще кажат мнозина. Но двамата големи така и не заговориха за това, че са незаменими. Те поощряваха младите актьори и черпеха сили от тях.
Много от нас бяха малки по времето на "С дъх на бадеми", "На всеки километър" и "Октопод". Бяхме малки и по времето на "Големанов", "Любимец 13" и "Топло". Легендите на българския театър и на българското кино обаче не ни позволиха да ги забравим, защото играха и се раздаваха до последно.
Не позволиха и да ги съжалим! Нито допуснаха медиите да нахлуят в портфейлите им, в ролята на защитници на онеправданите, за които държавата не се грижи добре. Не допуснаха и драматични тези за тяхното здраве. А достолепно бранеха достойнството си.
И достолепно си отидоха... в навечерието на едно ново десетилетие...
