Протестите против „въвличане на България във война срещу Русия" първоначално бяха гражданска екзотика - уж спонтанни, уж искрени, но бързо загубиха това наивно очарование, за да се превърнат в обикновена опорна точка.
Някои ги нарекоха паранормални, други - първосигнални, а трети предпочетоха да не им обърнат внимание поради горните два аргумента. И така, седмица след седмица, докато БСП и „Атака" не застанаха открито под едно и също знаме - това на Русия, разбира се.
Упорството, с което продължават, сякаш расте всеки път, когато някой министър си позволи да припомни, че никое правителство не може да започне война, защото сме парламентарна република и все пак е нужно решение на Народното събрание.
Затова „гражданският напън" изглежда съвсем политически. И идва от партии, които доскоро не се забелязваха, затънали в по-важните си битки.
Едните връщаха България на хората, другите връщаха българското име на връх Мусала. Тогава кризата в Украйна бе табу и нямаше война, БСП бяха евроатлантици като ДПС, а Волен Сидеров предимно раздаваше пици и заяждаше с репортери и протестиращи срещу кабинета „Орешарски".
Тогава БСП и „Атака" никак не харесваха протестите. Сега говорят с „гласа на народа". А всъщност става дума за организирана злоупотреба със силния руски сантимент на техните избиратели, които всекидневно са бомбардирани с чудовищен сценарий за ножа на малка България в гърба на Големия брат Путин.
И той ще ни накаже неизменно, защото така се постъпва с предателите, които са избрали грешната страна на света, отново, и са се набутали в ЕС и НАТО.
Ако Путин можеше да ги види, дали нямаше да се разсърди, че в 16-тата му република едва няколкостотин души излизат на улицата, за да викат в негова подкрепа?
