Когато говорим за бежанците по турската граница с Гърция, емоционалните реакции са последното, което ни трябва в случая.
Независимо дали емоцията е на искрено състрадание към човешката драма на тези хора, които бягат, или гневът или страхът от едни чужденци с различна от нашата култура, които искат да влязат в Европа.
В тази игра на цинизъм, в която държавни лидери спокойно си играят и наддават помежду си с човешки животи, емоциите замъгляват ума. И всевъзможните патетични изказвания в стил "Слави Трифонов говори за вируси" са една от най-лошите възможни реакции по темата. Но тук няма да си говорим за Слави.
Самите данни за мигрантите, които се опитват да напуснат Турция, след като президентът на страната Реджеп Таип Ердоган обяви, че хора няма да бъдат спирани да влизат в Европейския съюз (ЕС), силно се разминават. Според Анкара над 76 хил. души са се запътили към границата с Гърция, докато ООН говорят за около 13 хил. души. Оценките на журналисти от различни медии, които отразяват случая на място, варират от 5-6 хил. до към 18 хил. души.
С други думи ситуацията е спорна. И това е може би най-обективното нещо, което може да се каже за нея.
Ако тръгнем да търсим корените на тази хуманитарна криза, намираща се само на километри от България, трябва да спуснем поглед на югоизток към Северна Сирия и събитията, които се случват там.
И действително, събитието, което на практика отключи всичко това, е изтеглянето на американските сили, подкрепящи кюрдската опозиция на Сирийските демократични сили (СДС). След изтеглянето на американците последва турската инвазия в региона, която трябваше да подсигури спокойствие на Анкара от нападения на кюрдската групировка ПКК (пряко или непряко свързвана със Сирийските демократични сили).
Целта на Ердоган в Северна Сирия беше и продължава да бъде подсигуряването на територия, която да послужи като щит за Турция от нападения и навлизания на кюрдски бойци и дори евентуално на бойци от "Ислямска държава".
Затова и Анкара подкрепя бунтовническите групи в региона, осигурявайки им обучение, въоръжение и наземна подкрепа.
След инвазията на Турция обаче дойде време за контранастъпление на сирийските сили, контролирани от Дамаск и лидера Башар Асад, в които се вляха част от кюрдите от СДС. Големият плюс за сирийската армия е пряката подкрепа на Русия - логистична и с въздушни удари по контролирани от Турция обекти.
Това контранастъпление доведе до смъртта на десетки турски войници, унищожението на много военна техника, но също така и до най-голямата хуманитарна криза от началото на конфликта в Сирия, като според оценки на ООН над 900 хил. души вече са избягали от домовете си и от настъпващите сили на Асад. Причината толкова голям брой хора да искат да се спасят от сирийската армия е фактът, че тя вече е демонстрирала сериозна жестокост и отмъщения в завладяните обратно градове.
Част от тези хора сега са на турско-гръцката граница, но на това ще се върнем след малко.
Това контранастъпление принуди Ердоган да вложи нови сили в Северна Сирия и макар неговите части и подкрепяните от Анкара бунтовници да си върнаха някои позиции, ситуацията в региона може да се определи като "силно закучила се".
Отношенията с Москва, които се затоплиха след опита за преврат през 2016 г., сега са крайно хладни, натискът върху турската икономика нараства (войната продължава да е скъпо удоволствие), а дипломатическо решение на проблема не се вижда.
Ясно е, че Ердоган иска своята зона за сигурност в Северна Сирия и няма намерение да се откаже от нея. Нещо повече - политическата му опозиция в Турция застава твърдо зад него в този случай, въпреки сериозната неприязън между управляващи и опозиция.
Само това е достатъчно да покаже решителността на Анкара да защитава позициите си в региона на всяка цена.
Което ни води и до положението с бежанците в Турция. За президента Ердоган те отдавна са коз, с който да влияе върху политиката на ЕС - "свършете това и това или ви пускам бежанците да наводнят Европа".
И досега с променлив успех това действаше. Сега той отново играе мигрантската карта с надеждата Европа да откликне и да окаже подкрепа за установяване на стремежите на Анкара в Северна Сирия.
Истината е, че турският президент видимо е готов на всичко, за да постигне целите си и не се притеснява да играе ва-банк по дипломатическата линия. Евентуално изтегляне от Сирия ще е сериозна загуба за него и за имиджа му на силен лидер. Затова и той си позволява да си играе с живота на толкова много хора в тази ситуация - въпрос на национални интереси, съчетан със стремеж за запазване на личен образ.
И в момента Турция се справя добре с отразяването на нападенията на сирийските сили, подкрепяни от Русия. Въпросът е какво ще коства това на Анкара и няма ли да се окаже цената твърде тежка. Пак - войната е скъпо удоволствие. А за Турция тя не е единствена - усилията за поддържане на правителството в Триполи в либийския конфликт също изискват финансиране.
Затова и "картата капан" - "Пускаме бежанците" - беше вкарана в играта. За Ердоган е важно да покаже колко е сериозен и вече само заплахи не вършат работа. Той е преценил, че Европа трябва да си припомни ситуацията от 2015 г. и цялата "мигрантска истерия".
А Европа в момента не може да си позволи нова бежанска вълна. Предишната подхрани цяла вълна крайнодесен популизъм, която преобърна политическите и партийни карти на континента, непряко доведе до откъсването на Великобритания от ЕС и като цяло създаде хаос, чиито ефекти тепърва ще усещаме.
Икономически държавите от континента могат да приемат още бежанци, дори повече - работната сила на континента има нужда от още хора. Самите общества обаче не са готови за нова подобна вълна и това личи от сериозните ксенофобски настроения, които се наблюдават.
Страхът, че идват хора с различна култура, които може да носят войната със себе си и да не се впишат в установения ред, е твърде силен и правителствата на европейските държави няма как да не се съобразят с него. Това, което виждаме от репортажи и снимки, е наистина грозно, разтърсващо и безкрайно тъжно, но ефектът, който би имала нова бежанска вълна в Европа, би бил наистина сериозен и негативен.
Междувременно обаче на границата с Гърция хиляди мигранти стоят и чакат в студа да бъдат пуснати да се отправят към Германия, Швеция, Франция или някоя друга уредена страна, в която децата им да могат спокойно да ходят на училище без страх, че училището може да бъде взривено.
Част от тях действително идват от регионите на военни действия в Северна Сирия, но други са от Афганистан, Ирак, Бангладеш и т.н. - зони, в които военните конфликти и тероризмът са редовна част от пейзажа, просто без толкова съсредоточено медийно внимание.
В Турция те са принудени често да работят най-черната работа, за която много пъти не им плащат обещаното или дори въобще не им плащат. Там те се чувстват отритнати и мразени и се надяват, че в цивилизованата и възпитана Европа това няма да е така.
Разбира се, има и опортюнисти (включително и турци), които просто виждат в ситуацията шанс да намерят по-добър живот на Запад.
Турските власти са дали на всички тях зелена светлина да се насочат по пътищата на мигрантите към Европа и по-специално към Гърция. Нещо повече - от Атина обвиняват турските власти, че насърчават бежанците да отиват към гръцката граница, като дори им дават ножици за рязане на телени огради.
Отношенията между двете държави са доста обтегнати покрай битката за ресурсите в източната част на Средиземно море и противоречащите си турски и гръцки проекти там. Ситуацията е достатъчно сериозна, че Гърция да се обяви в подкрепа на либийския ген. Хафтар, който се бие срещу правителството в Триполи.
Напрежението между двете страни се обтяга допълнително и от размяната на обвинения, както и от факта, че на границата са разположени части от гръцката армия, които редовно мятат към мигрантите гранати със сълзотворен газ, за да отблъснат пореден опит за преминаване или просто да разгонят събрали се тълпи хора.
България, другият път към държавите в сърцето на ЕС, далеч не е привлекателна по ред причини - от топлите взаимоотношения между Ердоган и българския премиер Борисов до славата на страната ни, че у нас на границата бият много и те обират. България действително се опитва (с не особено категоричен успех) да играе ролята на мост между Брюксел и Анкара, което поне засега оказва положителен ефект - на българската граница няма бежанци. Това обаче в един момент може да се промени.
Единственият начин тези мигранти да се махнат от външните граници на ЕС са или те да бъдат пуснати и да тръгнат към крайните си цели в Централна и Западна Европа, или Ердоган да промени мнението си и да ги върне обратно. А за да стане второто, Европа, НАТО и САЩ трябва да окажат подкрепа на Ердоган в позициите му за Сирия.
Да, това е изнудване. Няма по какъв друг начин да бъде наречена тази игра с живота на толкова много хора.
Европа и Западът като цяло трябва да осмислят приоритетите си и да решат как ще действат. Защото, каквото и да говорим, бездействието е най-лошият възможен ход в подобна ситуация.
