Гняв. Гняв е нормалната реакция срещу едно толкова зверско убийство като това на Виктория Маринова в Русе. Гняв, че една млада жена и майка е била убита по жесток начин. Гняв, че е било посегнато на журналист. Гняв, че въобще се случват такива неща с когото и да било...
Един от акцентите в много от коментарите в социалните мрежи попадна върху самата работа на Маринова като възможна причина за смъртта й - поръчково убийство, свързано с последното й предаване в русенската телевизия TVN. В него гости са били разследващите журналисти Димитър Стоянов ("Бивол") и Атила Биро, които разказват за сигнала им за унищожаване на документи по т.нар. "Джи Пи Гейт".
Разследването върху убийството й все още тече, но малко след появата на новината от полицията пуснаха коментар, че престъплението най-вероятно няма общо с работата й като журналист... което само предизвика още гняв в социалните мрежи и засили още повече теорията на конспирацията.
Истината е, че още е твърде рано да се говори с каквато и да е категоричност по случая. Но всичко досега показва един не по-малък проблем, който в България съществува ясно и болезнено. И не е като да не го забелязваме, но сякаш просто вече сме свикнали с него.
Проблемът не е просто в това, че убийството на една журналистка може да се случи по поръчка. Проблемът е, че няма нищо невъзможно в държава, в която обществото няма вяра в институциите. Проблем е, че безнаказаната саморазправа с журналисти е твърде достоверна "версия" в българския контекст. Толкова достоверна, че се "продава" по-добре от всяка официална сводка по случая.
Поръчкови убийства у нас не е като да не са се случвали. По-лошото - не е и като да са разкривани. Дали ще е убийството на собственика на "Лактима" Петър Христов от началото на тази година, за което от януари насам почти нищо не сме чули. Или това на Александър Антов, собственик на модната къща "Агресия" през 2016 г. Или това на Татяна Стоянова - пиарката на кмета на Пазарджик Тодор Попов... Или редица други имена полузабравени в обществото.
Защото ако имаше доверие в полицията, нямаше да има толкова мощна реакция да се посочи виновен, а щеше да се изчака разследването. Защото дори нямаше да бъде поставена темата, ако България не беше на 113-о място по свобода на словото в света, а този факт се неглижира от управляващите, според които (по думи на депутата от ГЕРБ Тома Биков) въпросният доклад, поставящ България на тази незавидна позиция, е "манипулативен" и "подвеждащ".
Това е натрупвана с години неприязън към институциите, подхранвана от спорни решения, корупция, управленска наглост и чиста проба некадърност и непукизъм, която скрива от погледите всички останали добри примери.
Едва ли са много тези, които не са били свидетели на случаи на подкупи и други дребни и не дотам дребни престъпления, без това да доведе до каквито и да е последици (от законов вид). Резултатът е повече от очакван - ерозия на вярата в тези институции.
А когато обществото се изправи срещу такова отвратително и грозно престъпление на фона на именно тази кардинална липса на доверие към държавата, естественият изход е този яд и гняв, който виждаме. Проблемът е, че подобен сценарий за убийство звучи възможно в една европейска държава от XXI век.
Не е нужно зад смъртта на Виктория Маринова наистина да стои работата й като журналист, за да се стигне дотам, че хората да започнат да си задават въпроси от сорта на "Абе дали наистина не е..."
Това е истинската присъда на гражданите. А колкото до убийството на Виктория Маринова, там можем само да се надяваме, че властите ще си свършат работата, а виновникът ще бъде открит и наказан с цялата строгост на закона.
