Абе, аре бе!

Убийствата стават за секунди. На някой му причернява пред очите, кипва му, изхлопва му дъската и край - забива нож, души, удря с все сила, стреля. Точно в този миг, когато сам става свидетел на нечия смърт, родена изпод собствените му ръце, може би дори не разпознава идването й.

Може би не мисли за следващия ужас, за настъпвашващата вечност, в която завинаги ще е "този, който уби...". И може би чак тогава, когато чуе последното издишване, си дава сметка за важността на една секунда, на един единствен последен миг, в който всичко това е можело и да не се случи.

Точно в този пределен момент физически се ражда убиец.

От убийството на младата Дарина и нейното едногодишно детенце са минали преброими часове и съм наясно, че тези мои разсъждения звучат твърде софистицирано. Да, такива са на фона на нормалната човешка истерия, която двайсет и шестгодишният убиец Викторио предизвика в публичното пространство с потресаващото си престъпление.

Съзнавам цялата ненормалност на този случай - да убиеш жената, с която живееш, майката на собственото си дете и самото него, едногодишното си бебе, е толкова страшно, че мозъците ни отказват да го асимирилат и на преден план пускат емоциите да попият възмущението и ужаса.

Тази обществена реакция е полезна - по нея поне все още можем да маркираме някаква всеобща чувствителност, някаква останала човечност, нещо подобно на съчувствие и размита форма на етически бунт.

В мига, в който престъплението стана информационна новина, скочихме да коментираме. Съвсем логично дойдоха и изводите, наместващи лавата от мнения в пресъхналите корита на обществените критерии за нормалност.

Викторио е подходящ обобщаващ образ за това, както и да го погледнем - излиза от патриотарското българско клише "циганин-престъпник", достатъчно ясно се е демонстрирал като "пазител на традициите и българщината", млад, здрав и с подходящата на образа на начинаещата батка обръсната глава... и въпреки това убиец. Толкова ужасен и страховит убиец, колкото Северин.

Зловещ и неконтролируем, колкото убиецът на Виола, на Венета, на жените от Кюстендил, Сарафово, Браница, Благоевград, Пловдив, Търговище, Трекляново...

Импулсивен, луд, опасен и неразпознаваем като убийците на всички онези двайсет и две жени, които умряха от ръцете на близките си мъже през тази година досега. Георграфията на тези убийства се е разпънала над цялата карта на България.

В този момент, в който пиша този текст, някъде някой замахва да удари една жена, някъде някой заплашва да я убие. И до мига, в който това ще се случи, има точно едно вдишване. Може би ето сега! Само си го представете...

Всяко раждане обаче е предхождано от бременност. Дори и раждането на убиец. Расъл е някъде, катерел се е по катерушките наоколо, имал е детско въображение, играел си е, страхувал се е, плакал е, гушкал се е. Имал е майка и баща, които са го отглеждали и възпитавали.

И после - как така?!

Какво и кога трябва да се е случило, за да се задейства механизма на агресията, да си тиктака там по време на младостта и съзряването му и да експлоадира онзи ден така?! Защо, кой и къде е сбъркал, можело ли е да се спре, как така не сме го забелязали?

И още нещо, от което всички много ни е страх - тези като него ...неразпознаваемите убийци около нас, тихите агресори, мълчаливите мъчители, потайните злодеи... те колко са?

Ще ви кажа. Много са! Това са онези момчета, които пораснаха с примера на мутрите. Които ежедневно виждаха как с една бухалка в нечия глава можеш да постигнеш бързо и сигурно най-работещия инструмент за управление - страха. Които научиха, че скъпата кола, пачките в задния джоб на марковите дънки и дебелия ланец са бронята на съвременния рицар и бяха готови за платят всяка цена, за да могат да си я нахлузят.

Това са децата, които отглеждахме, докато се редяхме на опашки за мляко и хляб и слаломирахме между режима на тока и режима на водата.

Децата на прехода, в който за мъничко повярвахме, че нещо ще се промени и ентусиазирано крещяхме по площадите, докато бутахме хлапетата си в детските им колички. Викторио е едно от тези момчета, които разбраха, че символите на силата са екзистенциално важни, защото иначе няма шанс да е нещо и някой в тази опърпана държавица.

И ето го - станал е охранител. Дали са му пистолет. Сдобил се е с право да бие. Когато се наложи, но в ценностната му система този лакмус не фигурира, защото той е видял, че боят винаги е опция. После си е намерил момиче.

Хубаво момиче, едно от многото хубави, които вървят в пакет с колата, пачката, бръснатата мъжка глава, чалгата, пичовете. Направил е дете. Обичал го е със сигурност. По онзи начин, по който е обичал и нея - собственически, обсесивно, господарски. Така сме го научили. Заживяли са заедно по онзи начин, за който се разказва в чалга клиповете.

Карали са се... от любов. Напускали са се...от любов. Вероятно са се биели, пак от любов.

И от любов я е убил. Нали разбирате къде е ужасът?! Не просто в неконтролируемите емоции, невъзможността да овладява агресията и чувствата си и пълната липса на самоконтрол. Ужасът е в ценностната система.

В онази "нравствена" връзка, която позволява любовта да стои на една линия с убийството, да бъде свързвана с контрол и притежание, с абсолютна убеденост, че в нея има йерархия, чийто връх по право ти принадлежи, защото си мъж. Защото си "пич".

Защото си от ония момчета, с които не можеш да се шегуваш, понеже бухалката за пукане на глави ти е под седалката на колата. Защото на теб мацките не могат да ти поставят условия и да ти "стъпват на врата". Защото винаги можеш да опреш дулото на пистолета във врата на един безмозъчен "бакшиш" и да се опиташ да си пласираш бебето на него, нали си е твое.

Пък и това си е превантивна мярка на един истински баща - да не вземеш да го застреляш случайно, защото нали си  "много див". Такива са пичовете - диви. И затова другите ги е страх от тях. Такъв си си и ти, какво да правиш?! Другите да му мислят и да се съобразяват. Така е устроен светът. Така е в България. Тук, където дори един луд с бебе и пистолет може да ти предлага да спасиш бебето от пистолета, а ти настоятелно да откажеш, защото... ми защото какво ти пука - това не е твоя работа!

У нас ничия работа не е на никого.

"Абе, аре бе" е най-ярката проява на обществена реакция. Трае максимум три дни. В случая с Викторио, Дарина и тяхното бебе ги бройте от вчера. В петък вече ще мислим за уикенда. Топло щяло да бъде, казаха по телевизията.

Ракиено време е. А утре, когато следващият мъж - бял или черен, българин или циганин, млад или стар, див или питомен, патриот или предател - убие жена си, пак ще си покрещим от диваните. Три дена, профилактично, за отваряне на дробове и глътка.

Сега спрете за малко и си помислете за нещо!

Във времето, в което живеем какви ли перфидни, съвършени, бездушни и опустошени бъдещи убийци отглеждаме...