Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Актовете падат, падат в небитието

Когато държавата не я бива за възпитател Снимка: БГНЕС
Когато държавата не я бива за възпитател

Честито на всички свободолюбиви българи - няма да има локдаун!

Д-р Стойчо Кацаров препотвърди тази позиция в петък сутринта с аргумента, че идват изб... пардон, че вече е спряло нарастването на новите случаи на коронавирус. Знак, че въведените към момента мерки със зелен сертификат работят!

"Причината е, че хората ги приеха и сами ги спазват, а не толкова на контрол, упражняван от властите", казва министърът и поне във втората част на изречението си е прав.

Защото дори да има "контрол, упражняван от властите", той се сблъсква с данните от проучване, според което над 70% от санкциите, свързани с неспазване на мерките, падат в съда. Актовете падат, падат в небитието.

С други думи, дори когато заплахата от наказание за неспазване на мерките срещу COVID се превърне в реална санкция, над 2/3 от тези санкции не издържат в съда, защото някой по линията - "властите" - не си е свършил работата.

Странно или не, това ни води към темата за възпитанието на децата.

Ако родителят/учителят заплаши детето с наказание при неспазване на правило и/или извършване на пакост, има два варианта. В първия случай детето нарушава правилото и бива наказано, затова водено от собствения си интерес се учи, че действията му имат последствия. Така поведението му се оформя по начин, който да не е в ущърб на останалите.

При втория вариант наказанието не се сбъдва. На детето му се разминава. Това подкопава авторитета на родителя/учителя и показва на детето, че щом това му се е разминало, друга пакост/неспазване на правило също ще му се размине. За тези деца казваме, че им "липсват първите 7", когато впоследствие станат зле възпитани възрастни.

Всички граждани на една държава се явяват в някаква форма нейни питомци. Те са част от обществения договор за съществуване на държавата. Тя се грижи за тях, но те групово са отдали част от правата си на нея за тази цел. Така държавата влиза и в ролята на възпитател, който да гарантира, че всички нейни "деца" ще спазват правилата, сиреч законите.

Възможността на държавата да налага наказания - от финансови санкции до лишаване от свобода на индивида - е нейният основен инструмент за поддържане на тази възпитателна роля.

Когато наказанията се разминават, както е в случая с падналите актове, възрастните свикват с идеята, че неспазването на правилата няма последствия. Държавата "отглежда" зле възпитани "деца", които утре ще нарушат друго правило.

Никой не казва, че ще се отдадем на масово разбиване на витрини, погроми и убийства. Става дума за малките неща, за малките престъпления - бутнатата петдесетолевка след "Добър вечер, г-н полицай!", платените услуги за "приятел", плика под масата и минималните осигуровки и всичко онова, което ни спъва като общество.

Защото тези малки прегрешения са в основата на големите прегрешения за милиони левове, от които се оплакваме и за които цъкаме с език, когато бъдат отразени в новините.

Блянът да живеем в "правова държава" угасва в момента, в който осъзнаем, че това не ни изнася.

Децата мислят за себе си, а не за това как вредят на другите. А няма кой да ги плесне през ръцете, защото очевидно може и без "контрол, упражняван от властта". Или поне така е удобно да се повтаря.

 

Най-четените