В България живеем добре. Далеч по-добре, отколкото преди 10, 15, 20 години, а за тези, които помнят 90-те години на миналия век разликата е сякаш не 30, а 130 години.
Може и трябва да е далеч по-добре, но е хубаво от време на време да си припомняме, че можеше да е и по-зле. Както и беше.
Не става дума единствено за пари, покупателна способност, заплати, притежания и море (и имоти) в Гърция. По-добрият живот включва положителна промяна в обществена среда, сигурност, възможности за развитие - колкото и точно в момента да не изглежда съвсем така.
Преди да контрирате с настоящата инфлация и неприличните цени, с "най-бедната страна в Европа", с олигархията, корупцията и мръсния въздух ако щете - сравнявам България сега с България преди, не с Франция, Швеция или Гърция.
Включително с онова преди, което родените през този век дори не могат да си представят. И едва ли биха повярвали, че това е същата страна, ако някакси днес се озоват във Виденовата зима, опашките за тоалетна хартия и салам и престрелките в центъра на София.
България през 2026 г. внася хиляди непалци и узбекистанци, защото в страната не могат да се намерят хора, които да работят в производство, чистота, ресторантьорство, за туризма да не говорим.
Отвъд всякакви макроикономически и социални показатели този е безкрайно красноречив. В София например няма достатъчно български граждани, които да искат да работят в хранителен цех или кухнята на ресторант за пари, за които преди не чак толкова много години ходеха да гастарбайтерстват в Европа.
Затова на десетки работодатели вече им излиза по-евтино да плащат по 1200-1300 евро чисти пари на работници от Непал, Узбекистан или Киргизстан, плюс да им осигуряват жилища и режийни, да не говорим за обучение и бюрократични разправии за вноса на чужденците от трети страни. За такива пари българи не се намират.
Внос на нискоквалифицирани работници за подобен труд поради мижав интерес от местните е нещо, характерно за богатите страни. Интересът на нашите съграждани пък е мижав не толкова заради заплащането - то е близо до средното за страната. А защото за тези пари в столицата на България никой не иска да полага такъв труд. И по-важното - очевидно може да си позволи да не го полага.
Този тренд има пряка връзка и с особено актуалната в момента инфлация и бруталния ръст на всякакви цени. Един от основните двигатели са цените на горивата, но ръстът на заплатите - и в обществения, и в частния сектор също форсира процеса.
Средно, на макро ниво плащаме повече просто защото получаваме и купуваме повече, колкото и в индивидуален план да не изглежда така.
България от края на 2026 г. отбелязва тотална политическа апатия на президентските избори, с под 30% избирателна активност. Нежеланието за участие има редица негативни обяснения, но е знак и за нещо положително - все по-малко хора у нас очакват политиците или държавата да им оправят живота и битието.
По лесния или трудния начин огромен брой хора разбраха, че личното им благоденствие зависи от личните им усилия, а не от държавата, и че работата на властта е да създава адекватна среда за това, а не да ни храни. Доколко го прави е отделен въпрос.
Чистите икономически показатели са известни. Реалният брутен вътрешен продукт на глава от населението е нараснал над 2,5 пъти за 30 години. От 2000 г. насам реалните заплати са се увеличили над 4 пъти, с отчитане на инфлацията.
С тези пари си купуваме повече от всичко. Например у нас вече има около 500 коли на 1000 души, докато през 90-те години са били под 200 на 1000 души.
Детската смъртност пада със 70 на сто до 4,5 на 1000 живородени, очакваната продължителност на живота е с 4-5 години повече, отколкото преди 30 години.
Дори въздухът в София се подобрява и е по-малко мръсен.
Престъпността, особено най-видимата, битова, намалява - поне според данните на МВР.
При цялата условност на подобна статистика - все по-малко българи емигрират в чужбина, а от няколко години балансът е положителен - повече са връщат, отколкото заминават, поне според движението, което може да се проследи от Националния статистически институт.
Особено показателно, е че от дълги години вече никой не "бяга на Запад".
Хиляди хора се преместват - да живеят и работят на запад, изток, север и юг, но не бягат по начина, по който българите затръшваха вратата, напускайки родината в края на XX век.
Градовете и селата ни изглеждат по-добре, по-чисто е и дори по-сигурно и спокойно, и дори започнахме да общуваме помежду си една идея по-любезно - поне на живо. За добро или лошо живеем далеч по-предвидимо и имаме лукса да можем да мислим за бъдещето си десетилетия напред. Не се налага да се концентрираме върху оцеляване в настоящето и да се страхуваме за базови неща като сигурност и прехрана.
Да, за всеки един от тези показатели има и контрапоказатели. Плачевно образование, което залата огромни капани в бъдеще, прекалено комерсиализирано здравеопазване, огромна пропаст между големите градове и провинцията, близо 1,4 млн. души под линията на бедност, за завладяната държава да не говорим...
Ясно е и че известна част от по-добрия си живот дължим на външни обстоятелства. Това са не само членството в Европейския съюз (доколкото това е външно обстоятелство, а не колективен избор), а и глобализацията и общият ръст на стандарта на живот в Европа.
Но благодарение на всичко това българите имат и по-различно самочувствие, и не става дума за патриотарски изблици, пилони на Рожен и татуировки на Левски.
Общо, средно като нация самите ние спряхме да се приемаме като последната дупка на Европа, загърбихме националния нихилизъм и комплекса "Бай Ганьо". Спряхме да се срамуваме от себе си и да се възприемаме като втора ръка хора.
Защото не сме - ако изобщо някога сме били.
Има обаче една константа, която ни пречи да живеем още по-добре, и която от десетилетия, а и може би и повече, влачим като воденичен камък.
Не сме спрели да мрънкаме и да се оплакваме колко сме зле - доста отвъд здравословната, градивна критика, която служи за двигател. Нищо че все по-малко има за какво.
Сетете се за това следващия път, когато видите непалец на улицата.
