На прага на Европа вече шест месеца се води война. Една разрушителна катастрофа, която бързо се превърна в най-кървавия конфликт на континента от Втората световна война насам.
Това, което руският президент Владимир Путин нарече в началото "специална военна операция", и това, което неговите генерали смятаха, че ще доведе до бърза капитулация на военните сили на Украйна, се превърна в един сравнително позиционен конфликт на изтощение, където най-важното е кой колко е готов да жертва в името на победата.
Нека обаче не се залъгваме. Това не е просто една война за полетата на Украйна. Изправени сме пред едно глобално ценностно, идеологическо, икономическо и политическо противопоставяне между колективния Запад и Русия.
Така че залозите са изключително високи, а цялостното въздействие на конфликта ще има дългосрочни последствия върху глобалната стабилност. Затова и победата е важна. Или поне, ако не е убедителна победа, то поне да изглежда като такава.
Нещо подобно ще се опита да направи режимът в Кремъл, имайки предвид, че първоначалните цели за овладяване на Киев и сваляне на правителството там, наред с намерението за "денацификация" на Украйна (каквото и да значи това), не се случиха. Руското командване направи грешката да надцени собствените си възможности, да подцени тези на украинската армия и да си въобрази, че няма да срещне съпротива от украинските граждани.
Затова и първоначалната концепция бе основана на идеята за една кратка военна кампания, която продължава вече половин година.
Може ли обаче Русия да я завърши по начин, който да изглежда като успех, и колко дълго още може да си позволи да води мащабни военни действия?
Това са два въпроса с неясни отговори. Историята досега е показала, че авторитарни режими и диктатури срещат по-малко вътрешна нестабилност по време на продължителни военни конфликти, отколкото демокрациите.
Причината се крие в концентрацията на всички управленски ресурси в един тесен властови център, който лесно може да прикрива или да се справя с вътрешно недоволство. Особено в руския случай и едно общество, системно научавано да бъде безкритично към управляващите си.
Неслучайно се използват всички възможни начини, които да доведат до относителна икономическа нестабилност в Европа, разваляйки комфорта на добре живеещите европейци, отвикнали от война, които трябва да оказват натиск върху правителствата си да прекратят подкрепата за Украйна.
Тук инструментите на демокрацията се използват срещу самата Европа, тъй като дават възможност да се променят държавни политики под обществен натиск.
Нещо, което в Русия е почти невъзможно.
Историята показва, че е необходима категорична загуба по време на война, която да провокира съществено обществено надигане срещу някоя диктатура. Като например поражението на хунтата в Аржентина във Фолклендската война срещу Великобритания, което в крайна сметка води до край на военното управление в южноамериканската страна.
Иран и Ирак водят изтощителен и кървав осемгодишен конфликт помежду си през 80-те, но нито един от двата режима не губи легитимност в страната си. Нито този на Саддам Хюсеин, който се чувства достатъчно силен скоро след това да окупира Кувейт, нито този на аятолах Хомейни, който в онова време току-що е взел властта и все още не се е укрепил напълно.
Така че погледнато от подобна перспектива Русия не изглежда да е в лоша позиция на пръв поглед.
Все пак две неща неща будят известни въпросителни - предполагаемото съществуване на бунтовническа Национална републиканска армия (НРА), която пое отговорност за убийството на Дария Дугина и ред други подривни дейности в Русия през последните месеци, както и предпазливостта по отношение на обявяване на пълна военна мобилизация.
Първото би означавало наличието на нещо много по-опасно, отколкото предпочитаната от правителството версия за атентат поръчан от Киев и изпълнен от жена на средна възраст и дете.
Зад съществуването на бунтовническа антиправителствена организация с капацитет да извършва високопрофилни атентати в сърцето на Русия лесно могат да стоят националистически фракции в рамките на руския политически елит, където членуват предимно бивши и настоящи военни или служители на силовите служби, които са недоволни от начина на водене на война в Украйна.
Към момента те биха могли да представляват най-сериозното вътрешно предизвикателство за управлението на Путин.
Съвсем не е тайна, че има търкания между Федералната служба за отбрана и военното разузнаване ГРУ. Двете силови служби размениха обвинения за първоначалния провал на офанзивата и от няколко месеца насам между тях съществува сериозно напрежение, което трудно би могло да се предскаже в каква посока може да тръгне.
Според друга версия за убийството на Дугина, нейната смърт всъщност е поръчана някъде от коридорите на Кремъл, като необходимото условие управлението в Киев да бъде обвинено в държавен тероризъм и да има достатъчно легитимност да се обяви война и обща мобилизация.
Досега се избягваше използването на термина "война", тъй като той би означавал, че икономиката трябва да влезе във военен режим и да се мобилизира населението.
Цялата "специална военна операция" досега се извършва "на мускули", но това няма да е достатъчно, тъй като армията е на ръба на капацитета си, с намаляващи възможности за попълване на загуби в жива сила и техника.
Подобно нещо трудно може да продължи още много, ако ще се търси отново динамизиране на военните действия, тъй като в момента фронта е статичен и се извършват предимно локални операции и артилерийски дуели.
За нова голяма офанзива, която да промени ситуацията на фронта, ще са необходими повече ресурси, каквито трудно ще се намерят, без да се мобилизира силата на цялата икономика и население.
Самото то подкрепя конфликта, но не е много ясно дали това ще е така, ако се наложи да участва пряко в него.
Убийството на Дугина е добър повод да се създаде достатъчно настроение в обществото, което да се канализира за подкрепата на подобна мобилизация. В противен случай ще бъде по-лесно да се премине към едно постепенно замразяване на конфликта и консолидиране на завзетото досега.
При всички положения обаче решение на спора няма да се намери скоро, а тези шест месеца ще бъдат едва началото.
