Как мина времето, когато през май 2004 г. го видяхме за последно на бенефиса му с екипа на Бреша с букет цветя, подарени му от тифозите на претъпкания стадион „Марио Ригамонти” в едноименния град. Годините минават, но казват, че Роберто не се е променил по характер. Той е все така скромен и приветлив. Нападателят и до днес твърди, че избягва славата и светската суета и обича разходките в планината в компанията на кучетата си. Сега, когато не мисли за футбол и разполага с времето си, е все по-отдаден на тях. А вечер, когато се измори от преходите сред природата, е вкъщи пред камината, в къщата си в градчето Алтавила, провинция Виченца, заедно с трите си деца и любимата си съпруга Андреина Фаби – неговата ученическа любов.
Променена е само прическата му. Вече я няма опашката, която развяваше през 90-те и станала нарицателна като Божествената заради виртуозните му изпълнения по терените на Италия и Европа. Неговата запазена марка. Вече е прошарен и понапълнял. Твърди, че е заради любимото „Просеко”, или по-точно двете чаши на вечеря, без които не може.
Роберто е човек, обичащ хармонията и спокойствието. И Будизма, разбира се. Всички знаем за увлечението на славния от миналото нападател по мистиката на Азия, кореспондираща изцяло на магнетизма на личността му.
Че Баджо бе футболист от друго измерение бе ясно на всички в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Той бе играч, изпреварил времето си. Импровизатор, идващ от бъдещето – така го наричаха тифозите на Милан. Превръщаше футбола в изкуство. Умело съчетаваше класа и постоянство. Поразителното в играта му бе, че нито един негов гол не бе случаен. Всеки бе добре премислен и визуализиран от него как трябва да стане – с финес.
Баджо залагаше на спектакъла и визията и неслучайно приживе тогавашният президентът на Ювентус Джовани Аниели го сравни с ренесансовия художник Рафаело заради творенията му на терена. В родния му град Калдоньо, жителите си спомнят една реплика за него, казана от един от първите треньори на Роби във Виченца – Джанкарло Каде: „От Роби чудеса не очаквахме, защото той вече ги сътворяваше.“
Роберто е най-яркият символ на романтичния футбол от 90-те години на миналия век. Този, по който толкова въздишаме днес. Свободният от интернет и социални мрежи футбол. Свободният от оковите на меркантилността и корпорациите футбол, заедно с един от неговите любими синове – Роберто Баджо.
Сърдечен и отзивчив за феновете, също така Роби бе и желан съотборник и достоен противник на футболния терен. Когато споменеш името на Баджо, асоциацията е чиста проба грация. Триковете на този магьосник бяха неизчерпаеми и няма как да не се сетим за пасовете му с пета, прецизните му свободни удари и прехвърляния на топката над главата на съперника. И до днес в известната футболна школа в Коверчано лекторите отъждествяват позицията на атакуващия полузащитник с повече свободна роля на терена, наречена trequartista, с играта на Баджо. Елегантният му стил и безукорно извънфутболно поведение привличаха като магнит феновете.
Роберто бе пример за подражание. В периода 1990-1995 г.,когато италианският футбол бе в стихията си, дори у нас, всяко дете, играещо в квартала, се отъждествяваше с Баджо. Заради него младежите започнаха да си пускат дълги коси, а момичета в училищата слагаха в лексиконите си негови снимки, оградени от сърце, нарисувано с червен маркер. А от колекционерските албуми със стикери на футболисти на популярната фирма „Панини”, този с лика на Божествената опашка, бе най-ценен и търсен по реповете.
В онези години в Пловдив отвори врати първият магазин за спортна екипировка на концерна „Диадора”. Марката обличаше Баджо в „Скуадра Адзура”, а той бе нейно рекламно лице през цялата си кариера. Затова, верен на стила си, вечният №10 не измени никога на марката и по отношение на бутонките си. Отново под тепетата, някога бяха разбили витрината именно на такъв магазин, за да откраднат не друго, а картонено рекламно пано на Роберто Баджо в цял ръст с националната фланелка и неизменните „диадори”на краката му.
Истерията по харизмата на Роби Баджо започна на Световното първенство в Италия през 1990 г. И по-точно с песената на турнира. Дрезгавият глас на Джана Нанини, изпълняваща хита „Едно италианско лято”, на фона на ликуващия Роберто, веещ къдриците си.
Та нали той бе човекът, който превърна тифозите на Фиорентина и Ювентус в смъртни врагове и до днес заради трансфера си при „бианконерите“ същото лято и едва не предизвика гражданска война по оста Флоренция – Торино. Той бе любимият футболист на покойния папа Йоан Павел Втори и когато Баджо се появяваше във Ватикана, графикът на предвидените за деня литургии и церемонии се променяше само и само Папата и кардиналите да поговорят с него.
След като спечели „Златната топка“ за 1993-та, а година по-късно еднолично заведе Италия на финала на Световното в САЩ 94 с пет гола в елиминационната фаза, на Ботуша го обявиха за второто „Златното момче на Италия”, закономерен наследник на първото – Джани Ривера.
Естествено, през годините Баджо не се размина с болките и разочарованията. Скандалите с наставника Марчело Липи в Ювентус му тежат и до днес. С него така и не се сработиха, не са приятели и днес. Двама големи шампиони, но всеки по своя си път. Развалени взаимоотношения за сметка на появата на друг голям титан на футболната сцена – Алесандро дел Пиеро. Но какво да се прави? Такива са игрите на съдбата.
Пропуснатата дузпа срещу Бразилия на финала на Мондиала в Щатите също разваля и до днес съня на Божествената опашка. Но за нея Роби преживя изкупление. Само голям шампион като Баджо може да се нагърби с изпълнение на дузпа четири години по-късно на Световното във Франция. Отново застана зад бялата точка срещу Чили. Този път грешка нямаше и си отдъхна. Така сякаш се извини на италианската нация за фаталния си пропуск, лишил страната му от световната купа. А и тя, нацията, никога не го е обвинявала. Никога. Никога обаче Роберто няма да прости ината на селекционера на Джовани Трапатони, който не го взе на Мондиала в Япония и Корея през 2002 г., въпреки желанието на цяла Италия да попадне в състава.
Сега, макар спомените за бляскавата му кариера във Фиорентина, Ювентус, Милан, Болоня, Интер и Бреша да са вече далеч в миналото, личността на Роберто Баджо продължава да вълнува и до днес. Той остава мярка за специалност. Вечен евъргрийн. Всеобщ и неоспорим любимец на италианците и не само. Един футболен, обществен и моден феномен. Много преди Дейвид Бекъм, Кристиано Роналдо, Неймар и останалите.
Така че честит рожден ден, Маестро!
