На 2 юни 1994 г. сирените свириха в 12 ч на обяд, както всяка година. Почит към героите, дали живота си за България.
Няколко часа по-късно окончателният състав на националите за световното в Щатите даде тон за критики, обсъждане и традиционните запалянковски лафове "ще берем резил".
България тръгна на Мондиал `94 с надежда за една победа, каквато в предишните ни 5 участия не бе постигната. Нямаше голям оптимизъм да стане и сега.
С едно много голямо име в състава - Христо Стоичков, актуален първенец на Испания и вицешампион на Европа с Барселона, както и няколко играчи в топ клубове - Емил Костадинов (Депортиво), Красимир Балъков и Ивайло Йорданов (Спортинг), Йордан Лечков (Хамбургер)... Като цяло светът не очакваше нищо от българите.
Самите те - в духа на традицията, минаваха през скандали за премии, през бойкота на Сираков на решителната квалификация на "Парк дьо пренс", през неясноти с организацията. През оставка и на ръководството на БФС и президента Валентин Михов току преди турнира.
Димитър Пенев обяви състава. Имената на Георги Георгиев (Мюлюз), Бончо Генчев (Ипсуич), контузеният от седмици преди това Николай Илиев, Петър Михтарски (Фамаликао), Ивайло Андонов (ЦСКА) предизвикаха въпроси и критики.
Нали тук всеки разбира от футбол, какво знае този Пенев!?
Съмненията бяха задълбочени след гръмко 0:3 на старта от Нигерия, а заглавията в родната преса направо сринаха със земята отбора.
"Пълна нула" беше най-яркото, а призивите тимът да бъде отзован си бяха съвсем с унисон с нашенските разбирания - ние държим пръста винаги готов и върху "Осанна" и върху "Разпни го". Хора на крайностите.
Останалото е история... България направи немислимото, победи двата последни отбора-световни шампиони и бе на косъм да удари и трети. Остана четвърти в света, взе медали, а отборът бе посрещнат от 50 000 на ст. "Васил Левски" в 40-градусова жега. Още поне толкова правиха шпалир по "Цариградско шосе" от летището към стадиона.
"Пълната нула" стана отбор с етикет "Национални герои".
Футболният успех никога не бива да бъде забравян, защото е поучителен за българина. Тогава по улиците излизаха усмихнати хора, без да има гняв в очите им.
Без събраната горчилка и омраза, движила митингите от 89-а и 90-та. Без да има платени протестиращи и контрапротестиращи, както е модерно напоследък. Без задни мисли и делене - "тоя дали е от нашите и защо е тук". Това бе спонтанен карнавал, непознати танцуваха и се целуваха, а градусът бе изцяло позитивен.
Събитията от Американското лято могат да ни научат и да не бързаме с изводите, да не истерясваме в крайности... Но май няма кой да учи тези уроци.
Това бе най-горещото лято на прехода, а и най-позитивното събитие за 25 години. За какво друго, случило се от 1989-а насам се пеят песни, правят се филми и се написаха книги? Кое друго лято е наречено с нарицателно - Американското. Спорно е дали това не е донякъде тъжно за четвърт век в историята на една нация?
Но това е тема на друг анализ. Нека просто си спомним за героите от САЩ '94, които надскочиха личните си конфликти и направиха отбор. Казаха "майната му" на обстоятелствата, недоверието и понякога трудната комуникация един с друг. Играеха и биеха.
И ни накараха и досега да се сещаме за морето от хора по улиците, в нощта, та до сутринта.
Нека им отдадем заслуженото.
