Усещането за дежавю (неслучайно с френско звучене) се е загнездило вероятно в главата на всеки, гледал дербито Юнайтед - Арсенал в понеделник. Знаехме си, че Арсенал ще падне. Знаехме си, че се огъне, ще омекне, ще изчезне. Претопен за пореден път от войниците на Фъргюсън, които нито спират толкова елегантно топката, нито си я подават с меки глезени, а и не дриблират като арсеналските младоци. Но печелят и играят като ... Юнайтед.
Господи, как ми липсва Арсенал! Като фен на английския футбол, уважението ми към онзи отбор на Джордж Греъм от началото на 90-те е огромно. Това е моята асоциация за Арсенал - 11 мъже със сурови лица, готови да оставят сърцата си на терена, но да спечелят. Тактически подготвени да не допуснат гол дори срещу бразилския национален отбор, психически непоколебими.
В началото на новия век Венгер създаде подобен отбор. "Непобедимите" газеха с физика, но и с неподражаем стил. След 49 мача без загуба ги сломиха именно на "Олд Трафорд", и то с тенденциозно съдийство и лавина от провокации, гарнирани с ритниците на Рой Кийн. Но това беше Арсенал. След този ден нещо във Венгер се счупи.
Сега една шайка първолаци пристъпва плахо в училищния двор като за първи учебен ден. Да, но даскалото е в Бронкс и тук плахите не оцеляват. А и първолаците вървят по един и същи притеснен и смутен начин вече 4-5 сезона. Обяснението, че са млади вече не изглежда състоятелно - средната възраст на 11-те срещу Юнайтед бе над 25 години. След Виейра и Анри, звезди от световна класа с качества и психика на победители, дойдоха Алмуния, Саня и Сонг. Не се вижда как те някога ще се превърнат в истински Арсенал.
Венгер беше причината за три титли и изграждането на голям отбор в края на 90-те и началото на този век. Сега пак той е виновен, че откъсна този голям клуб от неговата идентичност. Естетите се възхищават на страхотните голове с по 7-8 паса или на техниката на Насри, но това не е Арсенал. След загубата в понеделник Венгер не пожела да отговори на въпроса как така неговият отбор все губи големите мачове. Ето му едно предположение:
Отборът е изграден от средняци, които играят силно и са в четворката на Англия благодарение на системата в клуба. Вървят заедно от юношеските и резервни формации, същият стил се прилага и в първия отбор. Ако Саня, Клиши, Сонг, Ебуе или Диаби отиде в друг отбор от Висшата лига, съмнително е дали ще влезе в титулярния състав.
Вече от доста години са в отбора, а така и не станаха лидери, не са звезди. В чисто спортно-технически план отборът вече 5 години е без вратар, след като Венгер не желае да разбере, че му трябва голяма фигура на този пост.
Голяма класа са единствено Фабрегас, Ван Перси (който постоянно е контузен) и дразнещо непостоянните Аршавин и Уолкът. Те могат да побъркат Блекбърн с футбол, от който струи шампанско, да се опияняват от собствената си понякога брилянтна игра. Но не умеят да печелят горещите битки. Флечър, Скоулс, Джерард или Есиен не се трогват от това, че Арсенал търкаля красиво и безсмислено топката успоредно на вратата по 25 поредни пъти. Те просто стъпват здраво и налагат волята си.
Защото е доказано, че във футбола можеш да победиш и с два удара, че и с един. Стига да е решителен и нанесен от човек със самочувствие. А не от някоя ранима душа, с каквито в Арсенал е пълно.
