Пак ще сме четвърти...
"Присъдата" четяхме и чувахме преди мача с Бразилия в събота пред нощта, както и по време на неделния двубой за медал срещу италианците. В България явно вече всеки разбира и от волейбол, а и е (в типичен "бодряшки" дух) наясно, че нашите няма да успеят.
Е - четвърти сме. България - Италия 2:3 (-21, 21, 20, -21, 15) в мача за бронза от Световната лига.
Но настроенията на хората, които ставаха цяла седмица по нощите да гледат волейболните ни момчета, не са подвластни на критики.
Народът си обича тоя отбор и има защо. Просто с годините се вмени едно усещане, че ние никога няма да стигнем до медалите. Винаги оставаме на полуфинал, четвърти...
Паднахме от Италия с 2:3 гейма, като отново показахме слабости, които са типични за един градящ се отбор. Националният е далеч от това да бъде готов продукт. Видя се, че италианците са по-стабилни и колебанията в играта им са рядкост.
Същото усетихме, когато ги срещнахме в групата (1:3), а и когато на полуфинал се блъснахме в златисто-зелената бразилска стена.
Третият за момента категорично по-силен от нас отбор е Русия.
Но какво има още да се прави, за да стигнем нивото на тези три тима?
България няма как да има ресурса от играчи, с който разполагат те. Италия (заедно с Полша и Русия) има най-силното първенство, в спорта се влагат пари, има гледаемост, залите са пълни, а най-добрите чужденци, включително българия, отиват да играят на високо ниво в италианските тимове.
Бразилия има избор от 40 играчи, и с които и 12 да посочи, може да е на финал. Русия... както каза Бернардо Резенде - те са фабрика за волейбол.
Къде сме ние?
Първенство, което зависи от благоволението на спонсор, за да съществува някой отбор.
Постоянно бликащи юноши, но в залите ни, при конкуренцията ни, растежът им е труден. Колкото по-бързо излизат в чужбина, толкова по-добре. Напоследък и това не е много лесно, и въпреки това имаме поне 30 играчи из добри лиги като Италия, Турция, Гърция, Русия и Франция. Да не говорим за Иран, Германия...
Проблемът е, че все някога нелогичната тенденция да вадиш добри състезатели при слабо вътрешно първенство и нулеви условия за децата и юношите, ще секне.
В националния конкретно в момента имаме резерви откъм играта на Георги Братоев, непостоянството на посрещачите (Скримов изглежда склонен към изпадане в психологически дупки), а и зависимост в атака към Соколов. Когато на Цецо не му върви (мачът с Италия например), нападението е неубедително и съперникът е улеснен.
Но е видно позитивното в този тим - Камило Плачи работи за внимание към детайла, а и за подобряване на слабостите.
Блокадата работи страхотно и е оръжие, за разлика от олимпиадата в Лондон например. Посрещането се стабилизира, има опити за разнообразие и в началния удар.
Отборът ни се промени тотално за 2 години, а отново е фактор. Да, той не спечели медал (както предвидиха песимистите, вероятно и на съседната до вас маса), но е част от голямата игра. Там, където няма никаква логика да бъде, като погледнем основите, върху които седи.
Сега остава следващата крачка - да вземе един мач като този с Бразилия, или с Италия, и да окачи на гърдите си заслужена награда за труда.
