Уейн Рууни може да смени спокойно оригинала на свидетелството си за раждане и в него датата за празненства да е 21 февруари. Такъв купон, какъвто е вдигнал в петък вечерта, едва ли е имало на който и да е от рождените му дни.
Рууни получи нов договор с Манчестър Юнайтед, в който седмичната му заплата е 300 000 лири. Годишната - 15 600 000. Дневната - 43 000, а на час Рууни прави по 1800 лири.
Ако сте привърженици на тезата, че светът е несправедлив до лудост, спрете да четете дотук. Защото докато стигнете до края на материала, Рууни ще е по-богат с поне 300 лири (по 30 на минута).
Така за пет дни нападателят на Юнайтед получава в банковата си сметка това, което президентът на САЩ Барак Обама взима за година. От 2001 година насам заплатата за неговия пост е фиксирана на 400 000 долара годишно.
Пари за семки и близалки, когато говорим за футбола. Е за какво му е било на Уейн да мечтае да стане президент на Щатите, или премиер на Великобритания, докато е ритал топката в училищната стена? Та учителката, която му е преподавала история, е печелила годишно колкото той за 7-8 часа!
Не е трудно да разберем как точно работи машината за пари около най-великата и популярна игра в света.
Футболът е достъпен и обичан от почти всеки. Милиони изливат пари в мелницата на глобално свръхпопулярни клубове като Юнайтед, купувайки си билети, фланелки, чаши, чорапи и бельо с червения дявол на тях.
Клубът декларира годишен оборот от няколкостотин милиона лири. Налива ги обратно в имиджови фигури като Рууни, Ван Перси или Хуан Мата, за да продължат хората от Варна до Тамбукту да си купуват гореспоменатите атрибути, прехласнати по магията на Юнайтед.
Иронично, футболът остава най-достъпният спорт, в който социално и кастово разделение няма. С топката може да се играе и в двора на Бъкингамския дворец, и в този на 7-о училище в София.
Трябват няколко дрехи или раници за греди, ако няма от железните рамки на врати, каквито имаше почти във всяко столично училище.
Футбол играехме и като деца на улиците, като по същество играта не се различаваше от тази на Бразилия и Аржентина на световно първенство. Правилата са същите, само дето нямаше съдия и често решавахме споровете с бой.
Е, всички деца, ритащи топка по улици и дворове искат да бъдат като Рууни, а не като Обама, нали? И то, в детските си глави и сърца, далеч не заради 300-те хиляди на седмица, които повечето дори не знаят че печели.
След 4 месеца има световно и ще го гледат над 500 милиона.
Но никой запалянко по света няма да изругае: "Абе, защо тоя тънтурестият взима по толкова на седмица, колкото аз няма да видя през целия си живот".
Не. Запалянкото не мисли така, а и именно там е магията на играта. Той ще си отвори бира, ще чукне наздравица със съседа и ще му каже: "Братчед, тоя Рууни какво фаулче им извъртя, а?".
Това е. За лудите по футбола хора няма морална дилема.
Разбира се, че никой спортист на света не може да прави достатъчно усилие, за да взима по 300 000 лири на седмица. Това според критериите за работа и припечелване на масовия човек.
Но такава е реалността на модерния спорт, в който се градят култове към личностите. Преди седмица Англия се прости с великия Том Фини, който взимал по 12 лири на седмица в цялата си кариера. И работел като водопроводчик, защото не му стигали.
Рууни никога няма да си смени сам кранчетата или казанчето, ако се развалят. Той по-скоро ще си смени къщата. Звездите от такъв калибър живеят на свой си облак, далеч от нашия свят.
Това е модерният спорт и футбол. Ако се чудите защо по стадионите все по-чесно висят транспаранти: "Against modern football", помислете пак.
