За Диего Симеоне футболът е игра, в която победата трябва да бъде постигната на всяка цена. Но 51-годишният мениджър на Атлетико Мадрид е воден и от друга философия. Мотото му е "En la vida, hay que creer", или "В живота трябва да вярваш".
Дори и когато всичко е било срещу него, Симеоне е успявал да убеди всички около себе си, че успехът е възможен.
Преди почти повече от три десетилетия, когато 17-годишният Симеоне получава първата си повиквателна за националния отбор на Аржентина до 20 г., трябва да се яви в централата в центъра на Буенос Айрес.
Пристига рано. И започва да чака. Пет, десет, 30 минути. Усеща, че нещо не е наред. Докато чака, отива да си купи вестник и пита вестникаря дали е виждал съотборниците му.
"Те вече тръгнаха. Още в 7 сутринта!" Симеоне не е сам. Още едно момче - Антонио Мохамед, също е сбъркало часа. Двамата започват да се паникьосват. Осъзнават, че може би са пропилели шанса си.
Или може би не.
"Направо пребледняхме - разказва Мохамед. - Веднага разбрахме, че сме сбъркали часа на срещата. Изтичахме до метрото, след което трябваше да хванем два автобуса, за да ги настигнем. С първия нямахме проблеми, но за втория не ни бяха останали пари.
Тогава Диего каза на шофьора: "Запомни добре това лице. Един ден ще стана професионален футболист. Ще играя за Аржентина. Ще бъда звезда. Запомни името ми, запомни и нас. Но преди това имаме нужда от малка услуга..."
Толкова години по-късно Мохамед си спомня всяка една дума от речта на Симеоне, която убеждава шофьора на втория автобус да ги качи. От мястото, на което ги оставя, обаче им остават още едни шест километра до тренировъчната база.
Не им остава нищо друго, освен да бягат.
Всеки път, в който Мохамед е искал да спрат, Диего го убеждавал да продължат. Не спира да повтаря, че все още имат шанс да стигнат.
Когато пристигат, тренировката вече е приключила.
Плувнали в пот, двамата обясняват на треньора на тима до 20 г. - Карлос Пачаме, какво им се е случило по пътя до базара. Пачаме споделя това на тогавашния селекционер Карлос Билардо, който веднага е пленен от порива на двете момчета. И така ги кани да потренират с мъжкия национален отбор, чието занимание тъкмо започва.
Седмица по-късно Билардо взима и двамата за подготвителен лагер в Германия преди Световното първенство през 1990 г. в Италия.
През 1991-ва Симеоне и Мохамед вече са национали и дебютират под ръководството на Алфио Базиле. Част са от поколението, което спечели Копа Америка през 1991 и 1993 г. - последните титли за Аржентина, преди Лионел Меси, най-накрая, да изведе "албиселесте" до континенталния трофей през 2021-ва след победа над големия съперник и домакин на турнира Бразилия, на финала.
Симеоне бързо се превръща в ключова фигура за националния отбор, една от звездите му, заедно с партньора си в средата на терена Фернандо Редондо и голмайстора Габриел Батистута.
Игра на три последователни световни първенства между 1994 и 2002 г. под ръководството на трима различни селекционери с напълно различни философии: Базиле, който използваше 4-2-2-2, Даниел Пасарела, който предпочиташе 3-5-2, и любимото 3-3-1-3 на настоящия мениджър на Лийдс Марсело Биелса.
Успява да запише повече мачове за Аржентина дори от легендарния Диего Марадона.
"Симеоне винаги е бил лидер - казва учителят му по музика Бруно Амасино. - Веднъж го оставих да ръководи съучениците си, докато аз свиря на пиано. Веднага започна да дава указания на другите. Обичаше да води, той да задава тон на оркестъра.
Винаги мислеше само за футбол. Веднъж го попитах какъв ще стане, като порасне, защото оценките му не бяха много добри. "Не се съмнявайте - ще стана футболист", отговори ми той. Първата ми реакция бе да му кажа, че няма да изкара никакви пари по този начин. Все още се смея, когато се сетя за тази случка."
В Атлетико няма място за съмнение. "Дюшекчиите" са първо вярващи във философията на Сименое, чак след това футболисти.
"Футболът е като лова - пише аржентинският специалист в първата си книга - "El Efecto Simeone", малко издание, публикувано в Испания. - Една секунда може да промени всичко, но не коя да е секунда, а точно определена. В един момент плячката е пред теб, а в следващия я няма. За секунда всичко приключва и шансът вече го няма.
Трябва да знаеш коя е точно тази определена секунда, за да тренираш за нея; за да разбереш този момент. Това е нещо, за което се изисква инстинкт, интелект или много опитен футболист."
Когато Симеоне пристигна в Атлетико, столичани бяха по-близо до зоната на изпадащите, отколкото до Топ 4. Не бяха побеждавали градския си съперник Реал от 14 години. В 34 мача оттогава Симеоне записа девет победи, 11 равенства и 14 загуби.
Въпреки че загуби финалите на Шампионската лига през 2014 и 2016 г., достигането до подобна фаза в най-престижния европейски клубен турнир бе напълно невъзможно преди пристигането на Симеоне.
Под негово ръководство Атлетико спечели два трофея от Лига Европа, първият още в първия му сезон, две суперкупи на Европа, купата и суперкупата на Испания и стана два пъти шампион. През този сезон, с оглед на състоянието на Барса и Реал, "дюшекчиите" отново изглеждат като фаворити за титлата.
"Когато гледаш негов отбор в действие, знаеш, че това е отбор на Диего Симеоне - казва бившата звезда на Барса, Реал и Португалия Луиш Фиго. - Те притежават неговата воля и сила."
Прякорът си - Ел Чоло, го наследява от свой съфамилник - Кармело Симеоне. Той играе като десет бек за Бока Хуниорс през 60-те години и е известен с това, че праща топката извън стадиона, когато му се налага да я чисти при опасни положения пред вратата си.
Симеоне започва да жъне успехи с Атлетико още като играч и печели дубъл през 1995/96 - сезон, в който негов съотборник е и Любослав Пенев.
След това вдигна Купата на УЕФА с Интер през 1998 г., преди да триумфира с нов дубъл от титла и купа, но с Лацио през 1999/00.
За Симеоне футболът е нещо повече от игра, това е война. На терена е безстрашен като войник, но с ум на генерал. Сега е в позицията на генерал, но с опит на войник, оцелял след най-тежките сражения на фронтовата линия.
Кариерата му като футболист продължава почти 20 години - от дебюта му през 1987-а за Велес до пенсионирането му като играч на Расинг след завръщането му в Аржентина.
Но винаги е бил треньор под прикритие. Докато не е принуден да захвърли капитанската лента и да се превърне в истински такъв.
През 2006-а, Расинг е в криза и никой не желае да поеме треньорския пост. Тогава на сцената излиза Симеоне, оставя футболния екип и го заменя за костюм, който носи оттогава.
"Не беше начинът, който си мечтаех да се оттегля, но усетих, че ситуацията не търпеше отлагане. А във футбола влакът идва само веднъж. Или се качваш, или го изпускаш. А аз винаги съм предпочитал да съм във влака.
Това е най-доброто решение, което някога съм взимал. Дали съжалявам за нещо? За нищо", споделя Симеоне в интервю за "El Grafico".
Като играч, той не е сред най-талантливите, но разбира играта като никой друг. Преди един мач с Уругвай Симеоне надъхва съотборниците си от националния отбор с фраза, която е известна в Южна Америка от десетилетия: "Да играеш с нож между зъбите".
За Симеоне няма място за добри обноски във футбола. Ел Чоло е известен провокатор. Няма как да забравим инцидента с Дейвид Бекъм на Световното през 1998-а във Франция.
"За мен футболът е като бокса, като уличен бой - пише Симеоне във втората си книга - "Вяра". - И в двата случая има един момент, секунда, в която някой от двамата показва страх в очите си, в тялото си.
Това важи и за футбола. Когато противникът ти усети страха ти, има огромно предимство. А начинът да го накараш да се страхува е да му покажеш, че ти си безстрашен."
