От известно време сред младежите и студентите по света се наблюдава тенденция да се стремят към максимална перфектност в работата си — понякога на каквато и да е цена. Въпреки че това често се представя като позитивна черта, психолози предупреждават, че крайният перфекционизъм може да доведат до депресия, тревожност и дори мисли за самоубийство.
Психологът Джесика Прайър сама става свидетел на тревожните признаци на това поведение. Докато живее близо до световноизвестен университет, тя веднъж вижда студент да влиза в библиотеката, нарамил спален чувал и кафемашина.
Прайър вече е чувала за студенти, които прекарват между 12 и 18 часа в лабораториите без да си дадат почивка. Техният график е буквално съсипващ: ако се подготвят за кариера на учени, не си позволяват гледането на филми или сериали, например, докато експериментите им не започнат да дават резултат.
Същевременно всичките им познати започват да се дистанцират от тях - хората спират да ги канят на събития, което води до това да прекарват все повече време в лабораторията, обяснява Прайър.
Наравно с други психотерапевти, Прайър предупреждава за опасната тенденция към максимална перфектност. Нещо повече, перфекционизмът изглежда е във възход.
В изследване сред хиляди американски, канадски и британски студенти, публикувано по-рано тази година, Томас Къран от университета в Бат и Ендрю Хил от университета "Сейнт Джон" в Йорк установяват, че при съвременните студенти се наблюдават по-високи нива на перфекционизъм, отколкото при студентите през 90-те години или първите години на новото хилядолетие.
Учените регистрират три типа перфекционизъм: ориентиран към себе си, или желание да бъдеш перфектен; социално предписан, или желание да отговориш на очакванията на другите; и ориентиран към другите, тоест поставящ нереалистични стандарти пред другите.
Къран и Хил установяват, че от 1989-а до 2016-а нивата на ориентиран към себе си перфекционизъм са се увеличили с 10%, на социално предписания такъв са нараснали с 33 процента, а ориентираният към другите перфекционизъм се е увеличил с 16 процента.
Човек, живеещ с ориентиран към другите перфекционист, може да се чувства критикуван от партньора си, че не изпълнява домакинските задължения точно по "правилния" начин. Например, може да получи критики, че не е заредил "правилно" съдомиялната.
Къран описва социално предписания перфекционизъм като "Моето самоуважение зависи от това какво мислят другите".
Макар изследването да не изследва това, Къран е на мнение, че възходът на стандартизираните тестове в академичната среда и на социалните медии вероятно е изиграл роля в това. В наши дни LinkedIn ни уведомява, когато наш конкурент получи нова работа, а Instagram ни информира колко "харесван" е животът ни в сравнение с този на други приятели.
В статия по-рано тази година Къран и Хил твърдят, че обществото също е станало по-безскрупулно конкурентно. Според тях през последните 50 години, общият интерес и гражданската отговорност прогресивно са ерозирали, заменени от насоченост към личния интерес и конкуренцията на (поне теоретично) свободен и отворен пазар. Изглежда, че се стремим към съвършенство, защото смятаме, че трябва да го правим в името на успеха.
Естествено, перфекционизмът може да бъде и позитивна сила. Помислете за професионалните атлети, които упорито тренират във все по-конкурентна среда. При достатъчно адаптиран към реалността перфекционизъм, човек, който не получава златния медал, успява да забрави неуспеха и да продължи напред.
При неадаптивния перфекционизъм обаче хората си създават "архив" на всичките свои провали. Постоянно се връщат към тези "архиви", като мисленето им е в насоката "Трябва да се заставям да се чувствам ужасно, така че да не допусна това отново".
След това те се стараят двойно повече, но и вдигат летвата на очакванията дори още повече, а това увеличава и вероятността от поражение. На свой ред то прави човек самокритичен, той вдига още повече летвата и процесът се повтаря отново и отново.
Така идват провалът, срамът и още по-усърдният стремеж към все по-високи и все по-невъзможни цели. Постигането им се превръща във въпрос на "всичко или нищо".
Перфекционистите обикновено обезценяват постиженията си, така че всеки път, когато постигнат някоя цел, радостта от това е краткотрайна. Ако шефът каже на перфекциониста, че е свършил добра работа, то "той не знае нищо". Ако публиката харесва картините на един художник, той вярва, че "тя е твърде глупава и не разбира от изкуство".
Според терапевтите има и различни начини, по които се проявява перфекционизмът. Някои перфекционисти разнасят спални чували и се самоизтезават, като винаги се стремят напред. Други обаче всъщност изостават с работата си - неспособни са да изпълнят задачи, освен ако те не са направени перфектно.
В други случаи сами се саботират като предварително намаляват резултатността и производителността си. Те са хората, които купонясват до 2 часа сутринта в нощта преди изпити, така че когато дойде ниската оценка, да имат готово оправдание. Готови са на всичко, за да избегнат осъзнаването на собственото си несъвършенство.
Според експертите преподавателите и родителите не трябва само успешно да убеждават учениците и студентите в нуждата да бъдат старателни и да постигат високи резултати, но и да ги подготвят адекватно за неизбежността на провала.
Психологът Прайър, например, се сблъсква с това, че много от клиентите й се опасяват, че тя ще ги "превърне в някакви дегенерирали ленивци и ще ги научи да се приемат такива". Вместо това тя се опитва да им помогне да премислят кои части от техния перфекционизъм биха искали да запазят, но и да се отърват от частите, които съсипват живота им.
Лечението на перфекционизма може и да е толкова просто като бъдат заставени пациентите да поддържат списък на нещата, с които могат да се гордеят, или да бъдат принудени да действат несъвършено по скромни начини, просто за да разберат какво е усещането. Например, да ги накараш да закачат кърпите накриво, или да носят някоя дреха наопаки.
Друг вариант е перфекционистите да формулират ценности, които са важни за тях, след което фокусът им да бъде изместен към тези ценности, а не към постигането на конкретни резултати.
С други думи, въпросът не е да можете да правите челна стойка по време на йога. Като начало, въпросът е преди всичко да отидете на йога, защото ви харесва усещането да сте типа човек, който полага грижи за себе си.
Но се появява и друг проблем - някои хора търсят терапия с твърде големи очаквания. Очакват незабавна трансформация на тяхното "аз" от патологични перфекционисти към все още постигащи изключително много не-перфекционисти.
С други думи, те се опитват да бъдат перфектни в това повече да не бъдат перфектни.
