Навършвам 30 години след месец. По всяка вероятност ще прекарам рождения си ден у дома в компанията на мъжа ми и кучето, и ще хапваме домашно приготвени шоколадови мъфини.
За много хора това звучи като перфектен начин за празнуване - една семейна вечер с любимите същества. Да, но аз се боя, че това е само първата крачка към самотното ми бъдеще.
30-те години са десетилетието, в което приятелите изчезват.
Съотношението между случаите, в които чувам "Трябва някой път да излезем на кафе" и случаите, в които реално излизам с приятелки, e около 10 към 1. Не мога да преценя дали гравитирам в кръга на безкрайно заети хора или просто не им се занимава с мен. А може би е комбинация от двете.
Чувствам се чужда на мястото, където живея близо 2 години.
Откакто се дипломирах, ми се наложи да се местя общо четири пъти в различни градове, така че процедурата ми е ясна. Първо се започва с новите запознанства - хората, с които се засичаме често и се поздравяваме в класа по йога, на курса по готвене, в църквата и т.н.
След това започвам да установявам връзки с обичайни познати - хора, с които да излезем на кафе или на кино. Мога да кажа, че имам близка приятелка едва тогава, когато достигнем до момента, в който не се налага да си правим предвартелни планове, за да се срещаме - т.е. достатъчно близки сме, за да се явя пред входната й врата с един SMS за предизвестие.
Миналия декември обаче единствената ми приятелка реши да се премести да живее в друг град. Бях свикнала да се отбивам у тях, след като приспи децата следобед, и да хапваме заедно салати и остатъци от снощната вечеря.
Не го очаквах, но се разплаках, когато тя си тръгна. Като дете на военен, което впоследствие стана съпруга на военен, съм свикнала цял живот да се движа от един град в друг.
Сега обаче се оказах в изходна позиция. А всеки път се получава все по-трудно да намеря нови приятели.
Психолозите и социолозите казват, че пиковият период за създаване на близки приятелски връзки се развива в младежките ни години - когато имаме безкрайно много време и възможности.
Навършим ли 25 години обаче започваме да губим повече приятели, отколкото намираме.
Веднъж прехвърлили 30-те, продължаваме да си намираме познати, но повечето от нас така и не успяват да установят толкова трайни приятелства, както преди. Няма вече "най-добри приятели".
30-те години са времето, в което оставаме в кръга на близките си познати, а все по-дистанцираните ни отношения с приятелите се крепят на sms-и и Facebook.
В училище и в университета редовно комуникираме с хора в нашата възрастова група и имаме потенциална среда за създаване на приятелства. След като се дипломираме, продължаваме да попълваме социалния си календар, в който присъстват едни и същи хора.
Това са хората, които ни познават в предишната ни самобитност: Момичетата от курса ми в университета ме научиха да готвя и да се справям със самостоятелния живот, съученичките ме поздравяваха, когато публикувах първите си статии, отпразнувах годежа си в компанията на приятелите, с които се познавам от началото на 20-те.
Кризата, която ни удря около 30-та годишнина, обаче идва в ярък контраст спрямо предишното десетилетие.
Когато вземем живота си в ръце, станем шефове, съпрузи, родители, става все по-трудно да сме съвестни приятели. Когато партньорът ти е най-добър приятел, всички останали взаимоотношения минават на втора линия.
Продължаваме да се нуждаем от близостта на хората, които ни познават най-добре, но непрекъснато променящите се работни графици ги избутват настрана.
Въпреки всичко, продължаваме да идолизираме другарчетата си от детството или от гимназията. Не просто ни познават от най-дълго време, но просто се свързват със специални моменти от живота ни. Този психологически феномен ги поставя на пиедестал в умовете ни и ги затвърждава в позицията "най-добър приятел".
Сега когато съм на прага на 30-тия си рожден ден, навлизам в непозната територия и усещам, че имам нужда от помощ, съвет и насока повече от всякога.
Какво да правя с живота си? Дали да започна да спестявам за втора пенсия? Дали да се подложа на нова, модерна диета, за да сваля онези досадни 4-5 килограма? Дали да продължавам да отлагам раждането на деца? Знам, че винаги мога да се обърна за помощ към старите си приятелки, но просто имам нужда от хора, които ме познават такава, каквото съм в момента - тук и сега - за да обсъдим ежедневните проблеми заедно.
За онези от нас, чиито най-добри приятели живеят на стотици километри разстояние, всеки потенциален нов познат се изправя пред висока летва. Лесно е да се накараме да мислим, че не си заслужава да отделяме време и внимание за него.
"Хората свикват с рутината на старите или дистанционните връзки благодарение на дигиталните технологии, но в края на краищата, всеки има нужда да се види с приятелите си на живо", казва Оливия Пул, предприемач от Сан Франциско.
Пул е съосновател на старт-ъп, който в общи линии може да се опише като Tinder за приятелки. Hey VINA е мобилно приложение за "сватосване" на момичета, които поне веднъж в живота си са си казвали "Толкова е трудно да намеря приятели след университета".
Не се изненадвам, че подобни услуги вече съществуват.
Става все по-трудно да намирам сродни души с всяко следващо преместване и всяка изминала година, а и очакванията ми се променят.
Вече не се впечатлявам от това, че някой харесва сериали и Twitter също толкова много, колкото и аз самата, или че има мек характер като старите ми приятели.
Всичко се изчерпва с най-важните неща: имам нужда от човек, който живее наблизо, отговаря на съобщенията ми и иска да излизаме заедно.
Създаването на нови приятелства ни помага да изградим своята собствена идентичност. Разбираме себе си през отношенията си с другите хора: сприятелявам се, следователно съществувам. Без да опознаваме други хора, е по-трудно да опознаем самите себе си.
А как да опозная себе си, след като навършването на 30 години отдавна не е това, което беше?
Традиционните преломни моменти в живота вече се случват на по-късен етап: Започваме да работим по-късно, да се женим по-късно, да раждаме по-късно, дори умираме по-късно.
За нашето поколение е по-лесно да приеме, че 30-те са новите 20 години и просто да продължим напред в новото десетилетие, без да се замисляме особено.
Макар че се доближавам до прословутия си 30-ти юбилей, нямам страх от остаряването. Научила съм се да не обръщам внимание на бръчките, които набраздяват луничавото ми чело. Не усещам биологичният часовник да бие аларма за бебета. Дори не съм толкова притеснена за кариерата си въпреки непредсказуемата медийна среда. Но много се притеснявам, че нямам приятели.
Колкото и да е вярно, че всички важни събития се изместват напред в живота ни, това не се отнася за близките приятелства. Колкото повече остаряваме, толкова по-често пренебрегваме моментите, в които хората изчезват от социалния ни кръг. Или го приемаме за неизбежно.
И все пак знаем много добре, че приятелите ни помагат да преодолеем стреса, да повдигнат самочувствието ни, да ни помогнат да преживеем емоционалните травми, да ни дадат усещане за посока.
Няма начин да се избегне конфуза и трудността при създаването на приятелства на по-зряла възраст.
Роулинс интервюира хора на възраст от 14 до 100 години, като им задава въпроси, свързани с приятелите им.
"Във всеки момент от живота хората имат еднаква потребност от близък приятел: някой, с когото да поговориш, на когото можеш да разчиташ, с когото можеш да се забавляваш. Тази нужда продължава цял живот", казва той.
Докато се готвя за 30-тия си рожден ден, си обещах да спра да се саботирам сама. В продължение на последните две години, все си намирах извинения, за да не се сближавам с нови приятели.
Случвало ми се е да се отказвам да ходя на концерти, защото няма кой да ме придружи. Случвало ми се е да пиша и да трия sms-и до познати, защото твърде късно съм се сетила да отговоря на някоя от репликите им "Трябва някой път да излезем на по кафе". Когато се запозная с нови хора, решавам, че едва ли ще им допадна като приятелка.
Аз съм най-големият си враг по отношение на приятелствата.
