Децата ни убиват децата ни

Да си поемем дълбоко въздух и да обобщим накратко ужаса от фактите около двете убийства през последните дни! Вие как бихте го събрали в едно просто изречение? В моята глава е това: Децата убиват.

В момента е арестувано едно деветнадесетгодишно момче, сериозно заподозряно в извършването на убийството на Георги в Борисовата градина през юни 2015 година. С времето и гражданския си опит се научих, че наистина всеки е невинен до доказване на противното, затова няма да го посоча с пръст и да го нарека „убиец". Всъщност ще ми е трудно да го нарека така и дори, ако съответните органи го направят, защото знам, че не винаги и само лошите хора стават убийци. Освен това имам деца на възраст, близка до тази на арестувания Йоан Матев към момента на убийството - седемнадесет години.

Убийство обаче има. Георги го няма, а кадрите с лежащото му безжизнено тяло на пейката сред дърветата не са филм. Точно както не е и част от телевизионна кримка масовото полицейско издирване на слабото, високо момче, засечено от камерите в близост до местопрестъплението да бяга минути след намушкването на Георги. Търсенето му не беше нито част от измислен сюжет, нито социален експеримент. Беше си реална полицейска работа, извършена, както чувам да говорят специалистите, „като по учебник". Тук всъщност започвам да се озадачавам.

Кадрите с издирвания във връзка с престъплението ги вижда целокупният български народ. Той и без това наброява горе-долу жителите на един по-голям европейски град, така че вероятността хора да разпознаят момчето на тях не е малка. Като се има предвид, че все пак събитието се случва в кажи-речи едномилионна София, а притичващият пред камерите младеж е в онази възраст, в която съвременните деца имат и огромен кръг виртуални познанства, просто не е за вярване как абсолютно никой не го разпознава.

След залавянето му от полицията обаче този факт се разби напълно. Защото се оказа, че образът на Йоан е бил дешифриран от почти всички от близкото му или по-далечно обкръжение. И всички те - учители, съученици, познати и приятели - са си замълчали.

Като майка няма как да виня родителите на заподозрения Йоан за това, че не са вдигнали телефона на полицията и бодро не са съобщили „Ей, на ония кадри май е синът ни!". Мога само бегло да си представя през какво си минали и минават те в този момент. Не искам да бъркам и в още една чувствителна рана - фактът, че другият им син вероятно не е издържал на напрежението и е свидетелствал срещу брат си.

Нека всеки от нас си помисли добре какво би направил в подобна ситуация и дали нервите му биха издържали да живее ден след ден с една такава лъжа, пък дори, когато тя се отнася до член на семейството ти. После да съди кой е по-големият грях - да прикриваш евентуален убиец или да предадеш брат си.

Най-големият ужас около тези последни разкрития по случая в Борисовата градина отпреди година и осем месеца е огромната, превърнала се в норма безотговорност. Безотговорност към другите, към законите, към справедливостта, към истината, към човешкия живот. Ако се докаже, че Йоан е убиецът на Георги, следва той да го е намушкал с онзи нож, хвърлен после в канавката наблизо.

Това означава, че едно седемнадесетгодишно дете ходи въоръжено със смъртоносен нож дори и когато отива на тренировка по тенис в юнска, делнична сутрин. Учебникарска истина, че излезе ли нож на сцената, все ще се намери къде да се забие. В този случай, уви, в тялото на друго дете. Без никаква причина, вероятно ей така, „без да искам". Може би някакво момчешко спречкване и опъване на тиранти, може би непреценена заплаха или моментна загуба на представа какво се случва в този съвсем реален момент.

Ножът обаче е бил там, също така съвсем реален. Бил е част от ежедневната момчешка екипировка на един седемнадесетгодишен хлапак, който в един момент просто го е използвал по предназначение. Носел го е със себе си, защото със сигурност е вярвал, че той му е необходим. Бил е убеден, че живее в среда, в която всеки миг и навсякъде може да бъде атакуван и трябва да се отбранява.

Такава представа сме му създали ние, възрастните, ние, дето сме изградили това „наше" общество. Защото всички мълчаливо си знаем, че заради едно засичане на пътя от съседната кола някой може да извади бухалка и на светофара да ти разбие главата. Защото сме наясно, че във входа могат да те нападнат и изнасилят, на спирката може да те набият за удоволствие, а ако вкъщи мъжът плесне два-три шамара на жена си, това са си „семейни работи" и „техни си неща".

Знаем си и си мълчим.

Затова и не е чудно, че близо двеста души, разпознали издирвания от полицията заподозрян на видеозаписа, са предпочели да си затраят. Не от страх, а от тотален, безотговорен непукизъм и пълно капсулиране в една държава, която непрекъснато обвиняваме за това, което е. Въпреки че ние сме създателите на това общество от лицемерни непукисти, които тихинко си кютат в позата „не ме засяга". Докато следващият път ножът не се забие в тялото на техен близък. Чак тогава почва да боли.

Обществения непукизъм обвинявам и за другото детско престъпление - смъртта на единадесетгодишното момиченце вследствие на ритник в корема от неин съученик. Всъщност и тази причина ще се потвърди или отхвърли едва след преценката на съдебна медицина, но съмнение, че детският бой е в основата и на тази детска смърт, едва ли има.

Сигурна съм, че това ученическо спречкване е изглеждало като и е било едно от многото. И мен съученици са ме скубали и били в училище, просто късметът явно е бил на моя страна и ей ме на - оцеляла съм. Когато чух новината за смъртта на детето и ритника в корема му от друго дете по телевизията обаче, се сетих за един известен социален експеримент, който дълго се въртеше в социалната мрежа.

В Италия караха десетина-единадесетгодишни момчета да ударят едно момиче на тяхната възраст. Без причина, просто ей така, защото един възрастен им казва. Всички те - тези малки, будни момчурляци - категорично отказаха. Предпочетоха да застанат срещу авторитета на възрастния, вместо да вдигнат ръка срещу момичето. Ценностите им бяха подредени правилно, дори и на тази крехка възраст.

Тук ни се губят на нас нещата.

Губят ни се ценностите, които изповядваме и които оставяме децата ни да научават от нас. Губят ни се постъпките, чрез които ги учим да живеят едни с други. Няма ни ги базисните добродетели - думите, вместо юмруците, търпението вместо гнева, споделянето вместо агресията, извинението, вместо нападението, животът вместо смъртта.

Онова дете, изритало момиченцето в корема, също е жертва на това, което сме му предоставили като среда. Убедена съм, че то не е искало да убие. Просто е постъпило така, както е видяло да се постъпва. И тепърва му предстои да изживее живота си в осъзнаване на това, което се е случило. От тази предстояща среща със себе си със сигурност ще се родят много други бесове. И те отново ще бъда част от това общество.

Лошото е, че стореното е сторено. Убийствата са факт и са поредните детски престъпления, чиято тежест трябва да осъзнаем като отчаян крясък нещо да се промени. Да се промени отвътре, от нас самите. Като ей сега прегърнем детето си и му кажем, че го обичаме. Като правим ежедневно малки, добри жестове един за друг. Като спрем да се избиваме с думи и дела. Като по човешки показваме всеки ден на малките хора, които отглеждаме, че най-голямата ценност, която притежаваме, е животът.

Оттам нататък можем само да се надяваме и с всички сили да се молим утре в неисканата роля на убиец да не се окажем самите ние или... собственото ни дете, което толкова обичаме. Защото и децата убиват.