Неделя, 3 април, 2011.
Решихме да изпреварим „голямото почистване" на България, и в частност София, с една седмица. Семейството ми и аз слязохме пред блока с идеята да прекопаем едно каре с пръст и след това да направим опит да засадим цветя и райграс (казвам опит, защото мястото е на сянка и много усойно).
И така, извадихме лопатите, мотиките и греблото и започнахме работа.
Първо, искам да отбележа, че ако си търсите повод да се мотаете цял ден навън, за да разберете най-новото в случващото се с 90% от съкварталците ви - това е начинът! Грабвате една лопата и започвате да копаете. След като всеки минал покрай вас се изреди да ви хвали за хубавата инициатива, идват разказите за новостите около съседите и решаване на проблемите на блока.
„Някой е разбил катинарите на половината от мазетата."
„Имаме разрешително от общината за отсичане на изсъхналата върба, но ще струва около 300 лв."
„Изпратих сина си за Германия за 6 месеца."
От всички спрели се да позяпат малко „доброто дело", към нас се присъединиха двама-трима други. Мнението на минувачите като че ли се въртеше около два основни момента: едните кимаха одобрително, а другите ни подминаваха, но не преди да са хвърлили по някой подигравателен поглед към нас.
Общото между двете групи беше, че и едните и другите мислеха каузата за загубена; по-възрастните твърдяха, че мирогледът на българина няма как да се промени, а по-младите даваха вид, че случващото се не ги интересува.
Убедена съм, че всъщност „новото поколение" също предпочита да живее в една по-хубава държава, но и то самото не знае как да спомогне за постигането на това. Затова по-лесният вариант е да се държи надменно, сякаш тези неща не го вълнуват, за да не се изложи пред връстниците си. По-възрастните пък имат желанието, но вече нямат нито силите да направят нещо, нито пък вярата, че нещо може да се промени.
Така или иначе и млади, и стари ни мислеха за леко смахнати заради това, че сме се захванали с тази непосилна за отделни индивиди задача. Аз самата започнах да имам съмнения за психичното си здраве и това на близките ми, когато с лопати в ръка и настървен поглед започнахме да гоним гълъбите, които буквално се опитваха да откраднат семената на нашия труд.
Съвети имаше много, различни и от всички - това е излишно да го казвам. Ако има нещо, в което сме ненадминати, то това е даването на указания и препоръки.
Фактът, че бяхме навестени от плъх, докато засаждахме цветята; възклицанието на една минувачка, че трябва да ни "снимат от телевизията"; че в 22 ч. вечерта поливахме разкопаната почва, за да има по-голям шанс да поникне тревата, която посадихме, както и съседският коментар отправен към баща ми: „Ти си нашият герой", за пореден път ме накараха да се замисля в какво всъщност живеем.
И въпреки всичко има надежда. След труда ни тази неделя се убедих, че принципът на стадото има и хубави страни. Трима се присъединиха към нас; всички преминаващи ни похвалиха, а имаше и обещания и планове относно това какво и как да почистим другата седмица по време на „официално определената за това дата"...
-----------------------
„Не е задължително да си луд, за да живееш в България, но помага".
