„Иван Асен" - неуморимата лекота на битието

Събуждам се и протяжно се наслаждавам на миговете преди да отворя очи. Тихо е. Усмихвам се почти насън при мисълта за удоволствието от гледката, която ще се разкрие пред мен след малко.

Най-накрая подавам глава изпод одеялото. Високият бор в двора от другата страна на улицата се поклаща за „Добро утро". Зад него е неравният килим от стари керемидени покриви с разкривени тухлени комини, малки прозорчета на таванските стаи и тук-там по някоя архаична антена, останала да напомня за периода отпреди цифровизацията. Още по-нататък тъмнее зеленият пояс на гората в Борисовата градина. От него се извисява сградата на старата телевизионна кула, която нощем грее в червено. До нея, като малкото ѝ братче, стърчи обелискът на Братската могила. По-встрани от тях се развява трибагреникът на покрива на БТА.

Над всичко това бди невъзмутимият профил на Витоша, обагрена в нежно розово от изгрева. В розово-виолетово преливат и облачетата, гонени по небето от западния вятър. Ще бъде слънчев ден.

Обичам да се събуждам тук, в най-романтичния софийски квартал.

Кварталът на павираните улички и красивите старовремски къщи, пренасящи те някъде в Лондон, Париж или Виена. На задните дворчета, в които някога децата играеха на фунийки и стражари и апаши. На магазинчетата за всичко, където продавачките те посрещат с усмивка, като стар приятел. На легендарните заведения с неповторима атмосфера. На котките - охранени, рунтави и в повечето случаи диви. Кварталът, огласян всяка сутрин от камбаните на „Александър Невски".

Всъщност дори не съм сигурен как точно е официалното му име - дали целият се казва „Яворов" или само част от него. Жителите му обаче най-често си го наричат с името на улицата, около която се е разстелил - „Иван Асен II".

Тя е шарена и винаги оживена, по нея можеш да намериш почти всичко, което да ти спести посещението на някой мол, но мръднеш ли встрани, попадаш в друг свят. Тук времето е спряло някога, когато Йордан Йовков, Ран Босилек и Емануил Попдимитров, Цанко Лавренов и маестро Атанасов са рисували с писалка и четка по белия лист, платното и партитурата, вдъхновени от заобикалящата ги красота.

Тишината е почти пълна, нарушават я песните на птичките, поделящи дните си между високите, стари дървета и балконите на грижовните местни жители. Пернатите прииждат от парка на Военната академия и Борисовата градина, между които се гуши кварталът, и очевидно са намерили гостоприемен дом и тук.

Слънцето танцува из разцъфналите напролет клони на дръвчетата и наднича в скритите дворчета на старинните къщи, събрали безчет скъпоценни истории от своите обитатели. Сградите приличат на достолепни възрастни дами - поувехнали, но все още величествени и изящни. Личи си, че пазят много тайни, но не държат да ти ги навират в очите. А пък ти, ако имаш усет, сам ще пожелаеш да ги разбереш.

Една къща те развеселява с игриви, разчупени форми, следващата примамва с изчистени линии, трета те пренася във владенията на хобитите. А почти всички са истински произведения на изкуството. Редуват се островърхи покриви и просторни тераси, прохладни веранди и мраморни колони, дървени жалузи и балкони от ковано желязо, зимни градини и прозорци във всевъзможни форми - сводести, кръгли и най-типичните за квартала - онези, които опасват заоблените, издадени навън фасади, и на които в англоезичния свят май им викат „бей уиндоу". Някои от чаровните старици са получили сериозен фейслифт, който само подчертава достойнствата им. С вкус са реновирани и по-големите им сестри - кооперациите от типа на легендарните „Царевец" и „Асеновец", с които през 30-те започва застрояването на района.

Тук може да те завладее странното чувство, че не си в София. От една страна, пасторалната идилия, спокойствието и тишината, жуженето на пчелите в ароматните розови храсти, навяват спомени за село.

Аристократизмът на къщите пък моментално те запраща в някоя европейска столица с вековни културни напластявания. Но не, в София си, само че в една малко по-друга - истинска и мечтана.

Кварталът е бил дом на много офицери и няма как да е иначе - гърбът му опира в най-старото висше военно училище в България. През годините обаче „Иван Асен" приютява безброй музиканти, художници, писатели, учени, лекари, спортни легенди като Иван Славков, живял на „Омуртаг", и Славчо Бояджиев - треньора на женския баскетболен „Левски-Спартак", станал европейски шампион. Неговият дом бил на „Ивац Войвода", а малко по-нататък на същата улица, в родовата си къща, е израснала Райна Кабаиванска. Артистично-интелектуалската атмосфера се отразява дори в имената на тукашните улици - къде другаде можеш да се разхождаш по „Модест Мусоргски", „Виктор Юго", „Леонардо да Винчи", „Авицена"? Е, има и няколко реки, плюс един куп ханове, царе, боляри и дори „Крали Марко".

Истинските господари на квартала обаче са котките. Те са навсякъде - дремещи на шарена сянка сред лалетата в градинките, наблюдаващи внимателно всичко наоколо от височината на някой покрив или гараж, кацнали на перваза в очакване на поредния обяд или вечеря от любезните си двукраки съседи.

Пресичат улиците с кралска походка, бавно, без изобщо да обръщат внимание на хората около себе си. Единственият начин да привлечеш вниманието им е с храна, но и това не е много сигурно, защото са си назначили човешки отговорници по изхранването, които имат привилегията да си общуват по-отблизо с тях и дори им дават имена. По улиците около моята кооперация тарторите са котараците Пепи, Жорко и мъдрият доайен Хораций. Да, в „Иван Асен" и котките имат поетично излъчване.

За Пепи, Хорации и още един отбор по-малки котенца се грижи поетесата и преподавател по китаистика в Софийския университет Теодора Куцарова. Завършила е китайски език и литература след шест години следване в Пекинския университет. После прекарва още пет в Торонто, където прави докторантура по древна китайска философия. Освен две книги с поезия, има зад гърба си и блестящ превод и коментар на творбата на Лао Дзъ „Трактат за пътя и природната дарба". Майка ѝ Снежина Гогова също е преподавател-китаист, професор, доктор на филологическите науки. Нейният съпруг Петър, отишъл си от този свят на 93 миналата година, довършва преподавателския профил на семейството - той е обучавал студените в Художествената академия.

Срещу кооперацията на Куцарови живее жизнерадостна дама, пяла 35-40 години в хора на Операта, с който е обиколила целия свят. Не по-малко приветлив е и нейният съпруг. Придвижва се с два бастуна, но под белия му мустак грее усмивка, а той винаги е готов да поведе разговор с някой съсед за театър или изложба, за времето или другата си голяма любов - розите в градината, за които сам се грижи.

Висока къща през няколко номера пък е свързана с рода Агура, дал на България прочути архитекти, просветители, автомобилни състезатели и деятели, ректор на СУ и министър, пианистка. Но стига за известните фамилии наоколо, те са безброй и заслужават отделен материал.

Любопитни истории за някои от тях сигурно могат да разкажат и мъжете от постоянното присъствие по барчетата на улица „Иван Асен II", които бистрят футбола почти по всяко време на денонощието. На метри от тях възрастен мъж кротко чете книга на пейката в двора си. Друг пък е предпочел компанията на възпитаната си немска овчарка, любопитно оглеждаща всички минувачи. Отскоро сред тях се забелязват и нови попълнения - чуждестранни бекпекъри, обитаващи апартаментите за гости и хостелите в района.

„Иван Асен" е нещо като софийския „Нотинг Хил" - пак е такова хълмисто, сред магазинчетата има и един за подправки, напомнящ за известния The Spice Shop, обявен от Джейми Оливър за най-добрия в Лондон. Настроението е подобно, има дори и книжарница. Е, в нея не е сниман филмът с Хю Грант и Джулия Робъртс, но пък нашият квартал е бил естествен декор за един куп български кинопродукции.

„Иван Асен" е и „Влайкова" - сградата дарена през 20-те от Мария Влайкова с изричното условие никога да не може да бъде използвана за нещо друго, освен за кино и читалищна дейност. И „Пчела" - сладкарницата с най-хубавата боза. И още много по много. А всичко това е обгърнато с една необяснима, радваща душата красота.

Тук можеш да я намериш навсякъде - дори и качените на 10-сантиметрови токове дамски обувки, оставени върху близката кофа за боклук, изглеждат като продукт на парижкия "от котюр".

Това е „Иван Асен". Място, където да се влюбиш, да твориш и да попиваш сладката лекота на чудото, наречено живот.