Зимата на село - да, това е тъжно дело

Селският бит и душевност е класическа, но поизоставена тема на разговори, проучвания и творческа активност в България. В началото като извор на вечни или банални сюжети от ежедневието на мнозинството, а след това като търсене на скандали, екзотика или проява на истинска или фалшива загриженост към проблемите на малцинството.

Следващите редове са посветени на промените в живота на село през зимата през последните 100 години.

В началото на XX век в градовете живее по-малко от 20% от населението на България или 742 000 души. Останалите 3 000 000 се радват и тъгуват на фона на пасторалната картина описана от Елин Пелин*.

Преброяването през 1946 г. посочва рекордните 5 294 161 мъже, жени и деца, които живеят на село. Историята след това е до болка позната. Тежката индустриализация и съпътстващата я прекомерна урбанизация на новата власт, постепенно го обезлюдяват до 2 782 000 души през 1992 г. Днес те са със 700 000 по-малко, но питали ли сте се как тези наши сънародници живеят през зимата.

В България има около 3000 села, но 1/3 от тях са призрачни. Останалите се делят на три категории - големи (разбирай живи - с училище и поминък), средни и изчезващи. Преобладаващата част от тези в първата група се намират в близост до областните градове или важни транспортни артерии. Останалите оцеляват както могат.

Предполагам, че всеки от вас има впечатления (дори само от новините и интернет), както за туристически хитове като Априлци, Боженци или Рибарица, така и за потопеното от вода, мъка и кал Бисер, Харманлийско. Огромната част от селата не попадат нито в туристическите проспекти, нито в новините - едва ли знаете какво става в Медковец, Ломско, Багренци, Кюстендилско или Подслон, Тервелско...

Сред най-съществените положителни промени, които видимо са подобрили качеството на живота в селото за последните стотина години някои са особено важни. В по-далечното минало се коригира и изправя уличната мрежа, с което се отстраняват криволичещите сокаци и глухите улици. След това идват еликтрификацията, осветлението, прокарването на водопроводи и оформянето на площади с градинки. Асфалтирането и изграждането на канализация обаче продължават да са изключение. Това важи с особена сила по отношение на второто. Едва 3% от селата в България имат нормално решение на проблема с отпадните води, което обяснява популярността и смръдливостта на септичните ями и външните тоалетни, които не излизат от мода дори в баровски предградия на столицата.

В последните 5-6 години развитието на технологиите позволи на достъпна цена да навлезе интернет и сателитната телевизия. Честно казано, това е и най-съществената промяна, която се усеща на село през зимните месеци. Малки и големи гледат по 50-100 канала, чатят, правят и поддържат сайтове и постват какво ли не в социалните мрежи като пълноправни граждани на глобалното село.

Разбира се, всичко това звучи по-добре, отколкото изглежда в действителност. Обезлюдяването и образователната реформа обрекоха селските училища на мъждукане и нивото на обучение в тях пада с всеки изминал ден. Така вместо децата да си добавят знания от 60-те млрд. сайта в интернет, те зациклят на две три платформи за зяпане. Читалищните сгради се ремонтират, но в общинските и европейските бюджети все не се намират пари за дейност. Баналното, но все така вярно, обяснение е, че от нея нама как да се краде. Не се учудвайте и не се мръщете на факта, че българското село освен отчаян пазител на патриархални добродетели е и крепост на чалгата и простотията. Просто мнозина от подрастващите там не са имали възможност да се запознаят с друга култура, музика и поведение. Миграцията на кадърните учители в близките и по-далечни градове води след себе си бягство и на деца и родители. Тези, които не искат или нямат възможност да ги последват потъват в посредственост.

Тя си личи през цялата година, но зимата е особено тягостна. Празните улици и потъналите в грижи семейства, скупчени около печката или радиаторите на локалното парно, не дават надежда за обществено пробуждане. При липсата на вдъхновяващи читалища, една от малкото организирани форми на живот са ловните дружинки. За съжаление и те отдавна са се превърнали в „два часа лов и цяла нощ пиене". По селата вече има доста мощна и нова техника, с чиято помощ преспите по улиците се разриват бързо и от тази гледна точка затруднения продължава да има с почистването само на междуселските пътища. Разликата с градовете се натрапва - в тях големите булеварди се чистят, но задръстените с паркирани коли квартални улици са трудно проходими и днес.

Далеч съм от мисълта, че мъждукащата средна класа или лумпенизираните младежи от белите гета се радват на богат културен живот, но поне нямат оправдание, защото имат лесен достъп до такъв. В селата думите кино, тетър и изложба будят недоумение или присмех. Възможност за промяна има, но се изисква активност от учителите или читалищните деятели, а за тяхното нерадостно положение вече стана дума. Така социалният живот се изчерпва със сутрешното кафе с приятели на площада или все по-редките събирания по оцелелите в кризата кръчми.

Да, все още се отглеждат и колят прасета, хората се събират на домашно червено вино и истински пържоли, но така е било и в началото на XX-ия век. Онова, което липсва е сплотяването на местната общност извън домашните събирания на ядене и пиене (единственият зимен спорт, който се практикува на село) и осъзнатият стремеж към прогрес. И ако трябва да съдим за изостаналостта на държавата ни по-добре е да сравним нашите села с тези с по-развитата част на Европа, отколкото градовете. Тук е мястото и на темата за липсващия поминък и последиците от разрастването на категорията работещи бедни, но те заслужават отделен и далеч по-сериозен анализ.

За съжаление в наши дни малцина се интересуват от всичко това, зачерквайки потенциала на хората от българското село, чиято зима изглежда по-здравословна, но и подчертава замръзналите възможности за по-добра житейска реализация.