Някога всяка година около Великден, майка ми тържествено топваше първото яйце в червената боя и след това го поставяше с особена почит в специална кристална купичка в хола.
Там то престояваше цяла година, докато непосредствено след полунощната църковна великденска служба вещите мамини ръце не го счупваха с трепет.
За майка ми беше особено важно да види дали яйцето се е развалило, защото според нея неговото състояние беше пряко свързано с предстоящото едногодишно бъдеще на цялата фамилия.
Е, никога няма да забравя онзи път, когато въпросното червено яйце се оказа изгнило като никога досега, а от черната му вътрешност се показваха бодрите главици на няколко розовосиви червейчета.
При вида му майка ми тихо изохка, с погнуса го избута и промърмори "не са добре нещата...".
Два месеца по-късно болният ми от рак баща се спомина.
В търсене на всякакви знаци на съдбата за случилото се нещастие, мама провидя директна вина в червясалото яйце, грабна поредния му наследник и заедно с кристалната купичка го натири в боклука.
След това се обърна към мен и с размахан във въздуха показалец ми каза: "Заклевам те никога да не пазиш червено яйце цяла година!".
Пък майка ми не беше от онези лелки, дето се кръстят, щом кажат "бог", чукат на дърво за щяло и не щяло и пустосват де що не им отърва. Затова и заклеването като действие ми се стори толкова литературно и старомодно, че изобщо не можех да го свържа със собствената ми майка, която беше по-скоро хипар бохем, отколкото отрудена женица със суеверни страхове.
В последно време обаче често си спомням онази случка.
По-скоро често най-различни ситуации и хора ме връщат към нея. В годините на съзряването си и преминаването през обичайните женски кръгове на ада с детските болести, мъжките изневери, предателствата на приятелите, сгромолясването на кариерата и изобщо свикването с живота на възрастен - и аз търсех себе си в различни религиозни практики, екстрасенски умения, приложни психологии и начини за постигане на духовен баланс.
Когато трябваше да търся лек за глухотата на дъщеря ми, обикалях като робот всякакви шарлатани, които разговаряха с духове, пишеха диагнози, "диктувани" от безплътни същества с кучешки имена като Диро, Джодо и Паро и "улавяха" във въздуха сигналите от преражданията на моето дете.
Беше в средата на 90-те и всичко, свързано с душата и вярата беше непознато, любопитно и вдъхващо кураж.
Така се оказах редовен посетител за цяла година в дома на едно семейство "лечители", които бяха придобили семейно способностите си, след като скоропостижно и без причина бяха загубили единия си син.
Таза лична драма някак им осигуряваше нужната достоверност и в опушения им от цигари панелен хол се точеха хора с всякакви проблеми и разтърсващи биографии.
Съпругът го играеше мениджър - разпределяше заявките, раздаваше часовете за посещение и водеше разговора между пациента и жена му.
Тя пък, леко кривогледа и с малко налудничав поглед, влизаше в директна връзка с отбор духове (дванайсет на брой, като апостолите), от които разбираше кой от тях лично ще се заеме с всеки отделен случай.
Щом веднъж те е "поел", духът имаше служебната задача да те преглежда редовно, да води кореспонденцията с другите духове, когато това се налага, и да свежда препоръките си до парламентьорката.
Тя от своя страна докладваше на съпруга си, а той продължаваше с делови тон да задава въпроси и да формулира в прости изречения изводите.
Официално "услугата" не беше платена, но де факто до входната врата имаше поставена огромна празна саксия от ковано желязо, където всеки посетител слагаше колкото прецени.
Пък на колко можеш за оцениш надеждата си за здраве или щастие?!
Водена отново от безнадеждността, един ден се оказах трицифрено число в лист на чакащите за един софийски ходжа.
Номерът ми излезе три дни след записването и така в една ранна сутрин се озовах притисната от десетки хора с тъжни лица и вмирисани дрехи, подпряна на парапета на стълбището в стара столична кооперация.
Докато ми помахваше да вляза и да се настаня на стола срещу него, младият, приятен на вид мъж обясняваше разпалено по телефона на някаква жена, че "то няма бели и черни магии, госпожо! Как искате да ви правя бяла магия, като за някой друг тя може да е черна?! Всички магии са лоши, госпожо!"
Като завърши разговора, ходжата продължи с обясненията за същността на магиите и междувременно ме сканира. Успокои ме, че нямам направена магия и за мое учудване не поиска нищо - нито да му нося някакви предмети, нито да спя върху захар или поне да позапаля това онова из къщи.
На изпроводяк с малко крива усмивка ми каза "Абе ти не си за тука, момиче! Ти не вярваш в тия неща...", което направо си ме обиди, защото по онова време бях напълно убедена, че струпалото се на главата ми нещастие е изфабрикувано от някой наистина вещ в занаята.
След ходжата не се отказах.
Бях и при Ванга, която ме прие, благодарение на верига от връзки, в която присъстваха иконом със синя престилка, клисарка от църква, член на община Петрич, директор в металургичен завод, актриса и екскурзовод с гръцки.
Всички те дружно ми подсигуриха бърз достъп до известната врачка, която по нейния си начин ме поразпита набързо, нахока ме и накрая ми каза: "Па такова си ти е детето, такова си го родила - дефектно".
В тоя момент бях готова да се изстрелям от стаичката й, малко преди гневът да ме завладее, но човекът със синята престилка ми даде знак с очи да си седна на задника и да мълча.
Тръгнах си без никаква конкретна помощ или надежда - Ванга каза да водя детето в ИСУЛ, където аз така или иначе вече отдавна го водех, защото единствено там се правеха изследвания на деца с подобни диагнози.
Но въпреки горчивия вкус в устата и тоталното ми разочарование от една жена, която много хора наричаха светица, като бременна с второто ми дете занесох в църквата на Рупите кукла, леген и повой, както ми беше заръчала на тръгване от къщата й Ванга.
Вътрешният, плашлив, суеверен гласец се беше извисил над разума и в крайна сметка ме беше убедил да направя това "за всеки случай", въпреки другата ми, здраво стъпила на земята половинка, която му се присмиваше.
Днес, от позицията на преминала през трудности жена, гледам на онзи мой "езотеричен" период с чувство за хумор.
Оказа се, че и съвсем не съм единствената сред моето лично приятелско обкръжение. Къде на сериозно, къде на шега, всичките ми най-близки хора поне два-три пъти в живота си са заставали чинно пред подобни хора с ирационални способности и са търсели опора или обяснение в техните провиждания.
Преди време моя позната откри в дома си червена топка от конци, напомняща човешка фигура, във вътрешността на която беше скрито малко камъче, фас и парче от бисквита.
Хвана я с погнуса, прибра я като веществено доказателство в найлоново пликче и я понесе по разни врачки и магьосници.
Всеки от тях излизаше с различно становище по въпроса - ту автор на фигурката беше по-млада жена с руса коса и сини очи, която, разбира се, беше хвърлила око на мъжа на моята позната, ту злодеянието беше режисирано от специалист в правенето на злини, тайнствено проникнал в дома им чрез система за въвличане на невинни преносители като децата, ту пък набедена биваше чистачката на входа, която за седмица беше имала достъп до апартамента, за да полива цветята.
Никой от "специалистите" обаче нямаше съмнения, че зад мистичното човече от конци стои злосторник с добре обмислен план на действие.
Докато в един момент малката дъщеря на моята позната случайно не мерна затворената в найлон фигурка в чантата на майка си и не ревна "Я си ми дай Малинко!".
Тогава се оказа, че "злодеят" е точно тя, а Малинко е направена от нея кукла, която, като всяка уважаваща себе си детска играчка, трябвало да изяде дневното си меню във вид на първите три попаднали пред погледа на детето боклука - камък, фас и част от бисквитка.
Тази история още се разказва като смешна случка сред приятелите, но не попречи нито на посещенията при гадатели, нито на изпълняването на редица глуповати ритуали за обезвреждане на магии и клетви.
Просто защото на нас, българите, това ни е някак генетично заложено.
Приемаме дошлото щастие винаги като заслужено и гледаме да не му се радваме много-много, за да не предизвикаме дявола.
Не споделяме успехите си, за да не ни завидят.
Провиждаме във всеки по-необичаен жест нечиста сила или знак на съдбата и прехвърляме вината на всичко, което се случва с животите ни на, някакви други, мистични и независещи от нас планове.
Да вярваш, че някой друг режисира живота и съдбата ти, е проява на примитивен начин на мислене. Или на тотално, всеобщо, национално отчаяние. Защото тогава сам, доброволно и смирено поставяш себе си в позицията на зависим и подчинен на някакъв чужд сценарий.
Опитваш се да роптаеш срещу него с някоя и друга клетва или изписано с молби листче към някой светец, което с благ жест поставяш зад иконата му. Употребяваш по-често "Дай Боже!", отколкото "Добър ден!" и за да софистициращ всичката тази мистерия, четеш книги за душата, преражданията, добрите и лоши енергии. Носиш амулети, прекръстваш си възглавницата, правиш курбани и осветяваш офиси, домове и гаражи.
Учиш децата си на страхове и им ги предаваш, чрез малките си плашливи ритуали.
Истината е, че просто отказваш да пораснеш. Точно така, както малкото дете, когато го хванеш в момента на белята, те поглежда в очите и извинително изплаква "ама то само така стана!".
Истината е, че страхът е най-лесният начин да владееш някого и точно заради това той е възпитаван с векове в стотици поколения. На нас тук добре ни се е получило. Така керванът си върви, а ние почукваме на дърво да не ни захапят лаещите кучета и си плюем в пазвите, когато някой изпадне от редицата. Когато ни се случи на нас, теглим по една клетва, очистваме душата си с курбан и спим така, че да имаме сънища за тълкуване.
И понеже сме много заети със суеверия и страхове, нямаме време за революции.
Пу-пу, да не ни е уроки!
