На един шамар разстояние

Един мъж влиза в железария и си купува пет литра бяла органична боя. Обажда се на бившата си любима и въпреки обтегнатите им отношения я склонява да се видят в парка като приятели. Организира двама свои другари, които в точен момент да се появят на мястото на срещата. Единият трябва да носи боята, а другият - да документира случващото се с камерата на телефона си.

Сценарият е разработен така, че мъжът да грабне баката и да я излее на главата на жената, а докато тя е в шок, хладнокръвно да размазва бялата боя по лицето й. След като всичко минава по план, мъжът качва клипа от събитието в социална мрежа.

Прави го достояние на обществото, защото не се съмнява, че е постъпил мъжки.

Гордо. Доблестно. Честно.

Жената е в болница. Зрението е увредено. Психиката - също.

Това е една реална случка, пловдивска. Нищо че по жестокост съперничи на мафиотските показни наказания.

Разбрах за нея като повечето хора от социалната мрежа. Нямах сили да гледам клипа, но в съзнанието ми се вряза стопкадърът с образа на изуменото от ужас момиче - приличаше на пиле, стреснато от отровния, лепкав бял воал, който облива тялото й. Каква жестока метафора само.

Бял булчински воал с унизително и смъртоносно действие...

Този текст няма да се впуска в пледоарии относно вината на едната страна и правотата на другата. Нямам енергия да влизам в спор с всички онези активно коментиращи хора, които смятат, че "тя си го е заслужила", защото, видите ли, била курва. Не желая да воювам със съзнания, за които едно човешко същество може да изпитва върху себе си превърналото се в изискано мъчение чувство за правда на друго "човешко" същество.

Твърдо съм убедена, че никой няма право да посяга на физическата и психическата цялост на един човек, независимо от пола му, разбиранията му, поведението му. Вярвам, че разполагаме с ум и език, за да изявяваме любовта си, омразата си и несъгасието си и нито един от нас не е оторизиран да приема човека до себе си като нещо, което притежава и с което може да се разпорежда, както намери за добре.

С този текст искам да ви разкажа за насилието. Отвътре.

Такова, каквото то реално се е случило, нищо че, разказано, прилича на скалъпен сценарий за телевизионен сериал. Искам да ви разкажа за ужаса, за страха, обидата и болката. Искам да ви накарам да го видите.

Тя и той се обичаха. Имаха най-красивата любов и най-вълшебната сватба. Заживяха в уюта на семейната заедност естествено. Пиеха кафе сутрин, правеха планове за ваканциите и уикендите си, грижеха се за детето си. Имаха дом, кариери и мечти. Никога не се бяха карали. Никога не си бяха повишавали тон.

После нещата се промениха.

Стана изведнъж - като срязано с нож.

Той се влюби и отнесе сърцето си нанякъде, в новите сини простори на спонтанно появилата се любов. Тя усети липсата му в обърнатия хладен гръб нощем, разсеяното участие в домашните разговори и възпалената раздразнителност за всичко. Опита се да говори. Притеснен от самия себе си и лепкавото чувство за вина, Той отказа.

Една топла вечер, докато гладеше дрешките на едногодишното си дете, женски глас й съобщи по телефона, че "мъжът ви е пиян и буйства, трябва да дойдете да си го приберете". Тя отпусна ютията върху дъската за гладене и дълбоко въздъхна заедно с горещата й пара.

Същата вечер, когато се прибра у дома, Той й удари шамар.

Направи го, докато повтаряше "ти не го заслужаваш". Ръката му се отплесна в празното пространство и като магнит се вкопчи в бузата й. Отне й минута, докато осъзнае какво се случва. Още в същия миг му прости, защото вярваше, че това е алкохолът, не той. Огледа в огледалото отпечатъка от пръстите му и се опита да си представи същата тази ръка, когато я галеше по косата.

На другия ден Той се извини.

Беше искрен и разкаян. Смотолеви извинението си бързо, но по момчешки нескопосано, а момичетата ги харесват тия неща. Тя го прегърна. Помисли, че това е за първи и последен път.

После минаха години. Две, три или четири, Тя отказваше да ги брои. Ежедневието беше върнало ритъма в семейния им живот и беше легализирало отчуждението като част от него. Той не забелязваше присъствието й. Тя се опитваше да свикне с това и да го обвие във философски обяснения за "нуждата от собствено пространство". Сватбеното им легло се беше превърнало в мавзолей на самотата.

Понякога Тя се опитваше да върне желанието му да я люби. Един път дори си купи секси бельо, запали свещи, пусна тиха музика и са разположи предизвикателно върху леглото. Той влезе делово от банята, погледна я стъписано и процеди:

"О, моля ти се, я се облечи!...". И тя се облече.

Той беше добро момче. Съвсем искрено съзнаваше, че няма право да разполага с Нейния живот, като го превръща в нещо, което Тя не иска. Въпреки това я обричаше на самота и отдаваше себе си на жената, в която беше влюбен. Присъстваше, но го нямаше. Говореше, но не слушаше. Ядеше храната й, носеше изгладените от Нея ризи, но не я забелязваше.

Тя беше добро момиче. Вярваше, че само смъртта може да ги раздели и влагаше всичките си усилия да покаже предаността си. С кожата си усещаше присъствието на другата и дори по някакъв мазохистичен начин я обичаше, защото двете имаха нещо общо - бяха отделили точно този мъж от милионите мъже на земята и го бяха обикнали.

Една вечер Той не се прибра. Тя спеше на пресекулки в семейното легло, вдишваше аромата на възглавницата му и се опитваше да разгони страховитите мисли за това какво може да му се е случило. Не му звънеше, за да не го дразни. Впиваше слуха си във всеки шум на асансьора и се надяваше да чуе ключа в ключалката.

Чу го към четири сутринта.

Отпусна се спокойна под завивката и остави сънят полекичка да я преборва. И точно тогава Той влетя в стаята. За секунди я измъкна от леглото, заклещи я до стената, обхвана с длан врата й и изкрещя

"Искам да видя как кръвта ти тече по тая стена!..."

Тя се задушаваше и сподавено го молеше да я пусне. Пусна я. После я хвана за косата и започна да я дърпа. Не беше на себе си. Дъхът му ухаеше на нещо непознато, очите му излъчваха омраза, а ръцете му, несвикнали да налагат женско тяло, замахваха и се спираха във въздуха. Точно в този момент Той я ненавиждаше.

"Гад мръсна, не мога да те понасям!"... Грозните думи излизаха като водопад от устата му и наводняваха стаята, в която някога правеха любов. Измъкваха се изпод вратата и започваха да се стелят на джвакащ килим из цялата къща. Тя шептеше, за да предпази съня на детето, а той се връщаше към себе си едва, когато от детската стая се чуваше лек шум.

На другата сутрин пиха кафе.

Опитваха се да се държат сякаш нищо не се е случило. Някъде към последната глътка Той се опита да я погледне в очите, хвана ръката й и се извини. Беше искрен. Тя му прости. Някак вътре в себе си беше уверена, че това не е ОНОВА. Че тези неща се случват в живота на другите - тези, за които са спешните телефони, психолозите онлайн, клубовете по взаимопомощ. Когато Той излезе, си поплака. Разказа на приятелка. Тя мълча от другата страна на линията и накрая я попита дали приема това за нормално...

Скоро сценарият се повтори. Отново през нощта, отново изневиделица. На сцената този път се появи нож, с който Той искаше Тя да го накаже за това, което е направил. Тя се уплаши до смърт, защото знаеше, че появи ли се оръжие, все ще се намери кой да е ранен.

Докато се опитваше да избегне острието му наоколо, падна на земята. Той я срита като псе. Тя се опита да избяга от дома, а Той я затисна с входната врата така, че тялото й заприлича на разтворена книга. Пишеще с всички сили "Помоооощ!", а Той я умоляваше да спре. После я заплашваше. Накрая й запуши устата, изви й ръцете и я блъсна в парното.

Понякога Тя успяваше да избяга от нощните скандали. Качваше се на колата си и обикаляше близките бензиностанции. Купуваше си кока-кола, сядаше и гледаше хората и колите, които зареждаха гориво. Представяше си живота им. Чудеше се дали и те като нея не бягат от някоя семейна битка. Когато се връщаше призори у дома, Той спеше. Умореното му тяло приличаше на застинал паяк върху брачното легло. Взимаше душ, за да отмие унижението и лягаше до него.

Една нощ обаче не издържа.

Беше легнала при детето, защото очакваше Той отново да се върне в онова настроение. Полуспеше, полуядеше, полуживееше. Когато чу стъпките му, леко се надигна в леглото. Почти не разбра кога Той влезе и как ръката му стискаше като в менгеме лицето й над спящото им дете. Само в несвяст чу как то се разбужда.

Точно тогава, в тази част от секундата, Тя разбра, че повече не може. Като вакуум изсмука цялата сила от крайчетата на изтерзаното си тяло и замахна. Ръката й се стовари върху лицето му и започна да дере като животно. Очите й не виждаха, ушите й не чуваха, само ръката й защитаваше отчаяно цялото й човешко същество. Дереше и дереше, дереше и дереше...

Когато свърши, разбра, че това е краят. За Нея.

За Него обаче не беше. В следващите месеци стоварваше редовно гнева си върху Нея, а на сутрините избягваше погледа й и по свой си начин търсеше извинение. Всъщност не искаше да я удря. Просто някак участваше в това и сам не можеше да си обясни как се случваше така. Чуваше се да я нарича "парцал", чуваше се да я кара да повтаря по десет пъти "аз съм нищожество!", докато държеше ръцете й извити и подпираше с юмрук гръкляна й.

Виждаше синините по тялото й на следващия ден и сам не можеше да повярва, че ги е причинил. Гледаше я, докато спи и виждаше само безпомощно отворената й уста и ръцете, доверчиво отпуснати покрай слабото й тяло. Съзнаваше, че това, което й причиняваше, е ужасно. И никога, за нищо на света не можеше да го нарече с истинското му име - насилие...

Разказах ви тази история така, както я знам. Не ме питайте откъде.

Не ви описах задъхано и майсторски чувствата. Те са си там, под действията. Стоят нащрек в онази бездна между "голямата любов" и "голямата самота", която ние, слабите и неумели в общуването си хора, създаваме. Крият се зад комплексите ни, които ни превръщат в ежедневни агресори.

Позволяват ни да вдигаме ръцете, с които сме галили, и да ги превръщаме в оръжия върху телата, които сме любили. От хора се превръщаме в чудовища и смятаме за изконно правото си да раздаваме правосъдие чрез сила. Оскотяваме.

Той и Тя не останаха заедно. Тя никога не забрави онези нощи. Той никога не си призна за тях. Останаха им ощърбаните спомени от голямата любов и парещите от времето след нея. Остана й белег на крака от едно врязало се в него стъкло, което Той изрита. Остана му резка от ноктите й върху бузата.

Така до следващия път.

Бялата боя от тялото на онази жена ще се отмие.

Очите й може би отново ще виждат. Мъжът вероятно ще премине на прибежки през полицията и съда и по балкански ще бъде оправдан, в категорията "семейна разправия".

Народът ще продължи да коментира подобни случки, като се впуска да мери вината на двамата.

Ще приема, че "едно-две шамарчета" в семейството си е в реда на нещата. Ще участва в кампании против домашното насилие, ще цъка с език на такива новини от екрана на телевизора и вечер охотно ще размахва юмруци над домашните си или тихомълком ще понася такива.

И така ще бъде, докато домашният насилник се приема за "егати готиния пич!"

Ми не е готин! И пич не е.

Просто е нищожество.