Забравихме си децата.
Подредихме ги някак в системата, разпределихме ги по детски градини, имплантирахме ги в училищни методики, платихме им частните учители, извънкласните занимания и готините англоезични ваканции и въздъхнахме облекчено.
Успокоихме родителските си съвести, че сме ги въвели в обществото и след пюретата, писукащите играчки и памперсите, сме ги откъснали от полите си, за да оставим животът да ги направи човеци.
Поглеждаме ги с по едно око от време на време. Важното е да не крадат. Да не взимат наркотици. Да не правят секс твърде рано и да не влязат в кофти компания. Да се учат. Да напредват. Да се пазят. Да имат приятели от "добри семейства" и да бъдат състрадателни. Да знаят цената на парите и да знаят, че не всичко е пари. И да се борят, доколкото могат. Ама безопасно някак, на сигурно... ако може.
Така децата ни пораснаха.
Разбрах го категорично - не когато малкото ми момиченце влезе в колеж или когато на врата й се появи първата синкава смучка, а когато една нощ влязох да я целуна в стаята й. Изведнъж малкото й слабо телце ми се видя гигантско в леглото. Беше се изпружила от край до край, а плюшеното конче, с което спеше, беше неусетно изтикано в ъгъла.
Върху скрина до главата й, на мястото, където обичайно стоеше детската й книжка с приказки за лека нощ, в лек тинейджърски хаос се мъдреше композиция от използвани памучета за махане на грим, слушалки и няколко гривни с черепи.
На сутринта се появи рошава и сънена. Гласът й ръмживо се понесе над домашния аромат на кафе и в голямата й чаша за мляко се настани първото й разредено еспресо. Докато го пиеше на бавни глътки, прегледа мейлите си. Ей така, за някакви три минути, успя да се свърже с десетина приятели, да им прочете и коментира статусите и да поства последната си снимка от тая сутрин - с пижама и пухкави чорапи в леглото.
Преди да съм успяла да й приготвя препечената филийка с домат (диетично трябвало да е, казва...), беше сърфирала из сайтовете за прогноза на времето и знаеше точно в колко часа колко градуса ще е и дали ще вали.
Облече се за десет минути, като това, което я забави, беше да реши дали да бъде с черния пуловер, с черния пуловер или...с черния пуловер. Бяха три, според мен напълно еднакви, но според нея - коренно различни, защото "абе, мамо, тоя е широк във врата, онзи е с дълги ръкави, а третият има цип".
Нахлузи черните си маратонки, прихвана косата си с един артистичен жест, гримира се като кинозвезда за по-малко от минути и се парфюмира. Добре се парфюмира. Метна на рамо огромната си чанта, в движения подбра зарядното за мобилния телефон, забучи слушалките си в ушите и пред вратата провери разписанието на градския транспорт.
Излезе в точно премерено време, така че да се озове на спирката минута преди автобусът й да се появи. На тръгване изхлузи едната слушалка от ухото, помага ми с ръка, даде въздушна целувка и извика "Чао, мааам!". След това тръгна с цялата си новородена младост към ежедневните си чудеса, а зад нея на талази остана да се носи само ароматът на пудра, парфюм и... малки парчета детство.
Всеки ден се уча от дъщеря си
Гледам организирания й график и се опитвам да подхвана нейното темпо. Старая се да подреждам приоритетите си не според опитността си на възрастен, а според любопитството, с което тя заразява. Витая повече в небесата от нея. Когато й споделям притесненията и разочарованията си, тя ме успокоява като мъдрец - "гледай на това отвън, казва, не му позволявай да те кара да страдаш".
Когато тя плаче, не иска непременно да го прави на нечие рамо. Предпочита да глътне слабостта си и да я разсее в интернет пространства, Skype приятелства и спешни консултации с някой от поне стоте й приятели. Дъщеря ми не позволява да бъде манипулирана.
С кожата си усеща некрасивите намерения и ги парира с категоричността и мекотата на психоаналитик. Да, като мен плаче за загубени приятелства, но спира да страда за тях, когато сълзите й дойдат до гуша. Приема драматично нечия злоба, завист или подлост, но някак спешно успява да се възстанови и да тръгне напред. Програмирана е сякаш по друг начин - по-земна, по-аналитична, по-готова за битки и по-стабилна в загубите.
Приятелите й са като нея
Деца, които владеят времето си и имат самодисциплината да го подреждат по най-ползотворния начин. Гонят амбициите си, мислят в перспектива, която ме стряска. Та аз самата не смея да предвидя нищо за себе си за повече от седмица напред. Те обаче дерзаят. Знаят точно какво искат да правят и са овладели всички механизми да изпълняват плановете си. Влизат в точния колеж или гимназия. Полагат прецизно премерени усилия, за да получат идеално изчислената диплома, която ще им донесе нужния бал за прилежно подбрания университет.
Умеят да живеят в мегаполиси и като че се раждат с това знание.
Да се ориентират във всяко метро на голям световен град сякаш е информация, заложена в ДНК-то им. Между другото научават английски - от детски телевизионни програми, от музикални канали, от компютърни команди, от само себе си. Не се вълнуват толкова, когато излизат от страната - просто имат самочувствие на европейци.
И като такива научават правата си, още докато ги тъпчем със задълженията и войнствено ги отстояват. Не ги е страх от авторитети, когато смятат, че са прави. Уважават възрастта, но вече отдавна не фамилиарничат с нея като нас, наричайки възрастните "леля" и "чичо". За тях възрастта е въпрос на натрупани години, страхове, комплекси и притеснения и те предпочитат да ни наричат със собствени имена. Дори собствената ми дъщеря, когато й споделя някое свое безсмислие, закачливо ме нахоква с едно "Марияяяя..., я стига, моля ти се!".
Децата ни пораснаха. Не са като нас, колкото и понякога да си приличаме по леката небрежност към родителските страхове, неоспоримата убеденост, че нещата започват от тях и са им ясни и ироничната насмешка към тъмната страна на живота.
Децата ни са граждани
Може би все още не съзнават, че живеят в страна, където собственици на чалга клубове стават администратори на културата, а хора с инициали и въпросителни местоимения вместо имена ръководят държавата. Сигурно не са наясно, че понятия като честност, отговорност и грижа могат да имат цена.
В ученическите им делници със сигурност има малки предателства, дребни нагаждачи и начинаещи опортюнисти, но за тях това все още е просто досадна училищна среда. Въпреки това обаче децата ни идват. Настъпват в живота ни бавно и сигурно, нищо че сме ги позабравили напоследък. Наминават да ни видят в офисите, докато циркулират из града. Гледат ни вечер, когато се тресем от нерви, докато гледаме новините. Четат статусите ни и се опитват да си подредят картинката.
Разчитат, че сме пораснали големи и знаем какво правим, но осъдително бърчат вежди, когато усетят, че си мълчим
Децата обичат смелите. Защото смелостта е качество на младостта на духа. Те нямат комунистическо минало и не са събирали кенчета от кока-кола от плажовете на Слънчев бряг, за да си правят моливници. Те не знаят какво е да пълниш хладилника с продукти от купони и не помнят режима на тока. Тях не ги е страх от Кой, Мой и Твой, защото те знаят, че са Аз.
И че Аз до Аз прави Ние. Децата ни са нови хора. С големи мащаби и още по-големи очаквания. С граждански права и съвест, която държи те да бъдат спазвани.
Дошло е време да се учим от децата си. В името на онзи момент, когато те, пораснали и помъдрели, ще влязат тихо в старческите ни стаи, за да ни целунат по челата за лека нощ. И ако тогава изсъхналите ни тела им се сторят съжалително смалени, гигантско трябва да е достойнството ни и неумиращо - желанието да го защитаваме.
