Всяко поколение си страда по десетилетието, в което е било младо и безотговорно.
Ние, които бяхме тийнейджъри през 80-те, обаче се оказахме последните, живели най-готините си години без високи технологии.
Сега когато гледам децата си и приятелите им, първата разлика, която виждам помежду ни, е в погледите. Техните са устремени предимно в смартфоните им.
Нашите се рееха в небето. И най-често се спираха в очите на някое разбиващо сърцето създание, в чийто поглед искахме да се отразим. Това не прави нас, децата на 80-те, по-добри или по-изобретателни от тези днес - просто хоризонтите ни се разполагат в различни равнини.
Този текст не е скимтене по отминалото време и хм... младост. Той е, за да си спомним какво беше и за малко да го преживеем отново. Всеки по своему...
През 80-те нямахме готини дрехи. Най-добре облечените бяха синовете и дъщерите на партийните шефове или на международните шофьори.
Първите си пазаруваха от Кореком (магазин, в който се купуваха западни стоки с декларирана валута), а вторите бяха истински модни икони, защото бащите им влачеха в каросериите на камионите си цялата пазарна разпродажба на Запада.
В моя клас имаше двама шофьорски синове и те бяха най-желаните момчета на света - носеха апрески, имаха уокмени, якетата им бяха в искрящи цветове и с емблеми като на международните ски състезания, каквито гледахме по телевизията.
Освен това у тях винаги се намираше по някое и друго порносписание, огромна бутилка уиски на стойка (т.нар бебета), фототапет и чаши от аркопал, течен шоколад и гондола с пеещ гондолиер и въртяща се балерина.
Разменянето на дрехи си беше всеобща практика. Като нямаш нещо готино за обличане, ставаш приятел с тези, които имат. И започваш да си чакаш реда да се разходиш с каквото и да е от гардероба им за един уикенд.
Така се сдобих с едно дънково яке с каракул, което ми беше отстъпено за два дни. Още си спомням как триумфално десет пъти минах с него на „Магура", за да могат всички да ме огледат. Мисля, че това е един от малкото моменти в живота ми, когато наистина съм се чувствала непобедима. В замяна за каракуленото яке бях дала моя зелена блуза с рисунка на момичета отпред и подплънки като на хокеист.
Върнаха ми я с дупка от цигара, което ми даде правото още два дни да съм притежател на каракуленото яке за компенсация.
Като казах „Магура"... Това беше култова сладкарница за сладоледи и мелби на бул. Витоша, отстрани на градинката на НДК, където днес има магазин на един от мобилните оператори.
Сладкарницата беше с изключително висока репутация и адски намръщени сервитьорки. Там се чакаше на опашка да влезеш, а традиционно се ядеше мелба „Дипломат" - два вида сладолед с някаква епична украска от бисквити и шоколад отгоре, която днес ми изглежда истински кулинарен компромис.
Когато „Магура" стана култово място, славата на сладоледената сладкарница беше потънала в прах, но пък народът сядаше отсреща на каменните блокове на градинката и зяпаше кой-какво-що.
Купуваха се наливни и силно разредени бири и кока-коли в половинлитрови пластмасови чаши от бистрата наоколо и се кибичеше с часове. Там се разменяха касетки с музика, продаваха се дрехи на черно, уговаряха се купони и се гъзарееше.
На „Магура" ходеха гъзетата, а пък рокаджиите и лудите глави се събираха в края на 80-те и начабото на 90-те на „Синьото".
Това беше един адски грозен конгломерат от ръждясали павилиони в синьо, струпани точно там, където днес е входът на метростанцията на стадион „Васил Левски".
Тук спокойно можеше да видиш най-желаните момчета от рок бандите - Денис от „Ахат", Емо от „Конкурент", Коцето Калки, Дони, Момчил от „Клас", Васко Гюров от „Ера" и „Ревю", Стенли от „Тангра". Радиото беше наблизо, въпреки че тяхната музика успяваше да влезе само в нощните блокове, които слушахме като спасение от полунощ до три сутринта или в класическата „Музикална стълбица" на Йордан Георгиев (известен като Данчо Стълбицата) и в „Пулсиращи ноти" на Тома Спространов.
Телефоните ни бяха градски и работеха с 5 стотинки. Звъняхме си от тях или направо се уговаряхме за среща за следващите дни. Имахме време и не закъснявахме. Вкъщи се обаждахме да кажем, че сме на мястото, за което сме предупредили родителите си.
Когато закъснявахме да се приберем, те висяха по балконите на панелните ни жилища и се взираха в тъмната пътека до автобусната спирка. Другият начин на комуникация беше с бележки. Като имахме да кажем нещо на съученик или приятел от махалата, отивахме директно до тях и звъняхме на вратата. Ако нямаше никого, оставяхме бележка, която никога не изчезваше.
Майките ни имаха пеньоари и пантофи и често надвечерно се разхождаха из апартаментите с ролки. Бащите пък имаха халати с атлазени ревери и дървени копчета.
Анцугът беше дреха за спорт и ако нечий родител се подвизаваше в такова облекло, бяхме сигурни, че е ритал „мачле" в квартала със съседи.
След работно време си беше практика мъжете от входа да седнат на по бира или ракия пред блока, а скованите им за целта мебели си бяха истински примери за рециклиране. Пред съседния блок например масата за вечерни сбирки беше направена от врата и стар радиатор, а столовете представляваха останки от полусчупени трапезарни гарнитури, всеки със свой почерк - бродирана възглавничка, изкуствено китениче, кожена седалка от Жигули, кашон, сгънат на няколко ката.
Докато мъжете се социализираха самостоятелно върху импровизираните общи външни салони, жените си ходеха на гости.
Като не им се стоеше у дома, подреждаха в една чинийка няколко парчета от току-що опечения домашен кекс и отиваха до най-любимата съседка. Въпросните чинийки циркулираха из апартаментите, защото не можеше да върнеш чинийката празна - на свой ред и ти правиш нещо сладко и тогава връщаш.
Ако пък толкова нямаш нищо приготвено за споделяне, можеше да отидеш у всеки под предлог, че ти трябва чаша брашно, един лимон или си свършил цигарите. Винаги беше удобно.
Родителите ни се събираха най-често по домовете, защото ресторантите не бяха много, а и храната беше предимно потресаваща.
Обикновено, ако у дома бащата пуши, се пушеше навсякъде. А бащите си пушеха, така че ние израстнахме сред цигарен дим, тостове, пеене на песни и тихо разказване на политически вицове. Докато големите се забавляваха в холовете или кухните, ние трябваше да забавляваме децата на гостите.
С тях, ако бяха готини, слушахме записи от монокасетофоните си. Често правехме записи и сами - от радиото, директно - с общия вграден микрофон. Молехме се през цялото време да не звънне телефонът, някой от родителите да не отвори вратата с някакво нареждане, никой да не кихне или да не му стане смешно - и от радиото да оставят парчето, колкото се може по-дълго, за да се запише до края.
Въпреки това в някои от автентичните ми записи от онова време се чува „тит - тит - тит, дванадесет часа!" или пък гласът на майка ми, който мощно се изцепва насред записа ми на „Иръпшън" с „Айде, идвайте да вечеряте, че ще изстинат кюфтенцата!".
Тези парчета и до ден днешен звучат по този начин в главата ми.
Рождени дни празнувахме най-вече вкъщи, като се надявахме родителското тяло да се изнесе от апартамента и да не се върне преди десет вечерта.
Майките ни правеха сандвичи от франзела със салам, пушено сирене и украса от кръгче червена чушка и стрък магданоз. Пиехме домашни сокове и швепс. Алкохолът се появи малко по-късно, винаги под прикритието на някоя тъмна бутилка. Изгасяхме лампата и танцувахме на тъмно с когото ни се падне, като естествено, всеки се стремеше да „улови" този, когото си харесва.
Важният момент беше в целуването и прегръщането по време на дългите блусове. Момчетата бяха потни и нестеснителни, а ние - нагласени и примерни. Играта на бутилка дойде по-късно и си беше почти сексуална задявка. Въпреки това на шестнадесет, когато се появихме след ваканцията между десети и последния единадесети клас, половината момичета от класа се бяхме разделили с девствеността си.
Майка ми разбра за тази подробност шест години по-късно, когато спонтанно се учуди, че на 22 не съм девствена. Не уточних от колко време не съм, за да не я травмирам съвсем. Нищо, че тя самата добре си беше поживяла през шейсетте и самотното моминство не е било сред приоритетите й.
През осемдесетте в секса се пазехме с „Нали ще ме пазиш?", защото не можеше току така да си купиш презервативи, а и те бяха дебели, плътни, грозни и лесно се късаха. Трудно си беше да преспиш при гаджето, защото майките не ги разрешаваха тези неща, а пък да проявяваш към момче каквато и да е нежност пред баща си, си беше голям срам.
Така че дебнехме фемилито да го няма, за да се порадваме един на друг, а когато ни изненадваха, със зачервени бузи се обличахме като за световно и неловко се правехме, че ей досега сме чели по химия заедно и „той ми обясняваше, че не го разбирам тоя урок".
Родителите ни се правеха, че ни вярват, а ние - че не лъжем.
Въпреки всичко това живеехме с усещането, че бъдещето ни принадлежи, можем да преобръщаме светове, а щастието носи нашите лични имена.
И да, от младостта беше, не от системата.
Сим4о Изводът, поне за мен ,е че човек и хората по принцип, не бива да правим "резки движения"- нито обществени, нито икономически, нито никакви- защото се сецваме... И после, докато се докараме до що-годе нормално състояние, минава много време. Относно църквата- да, доколкото знам, в края на въпросния период вече посещението на църква не е било такова осъдително деяние дори за по-млади хора, а на възрастните никой вече не им е обръщал внимание, дори в града. Властта просто се е чувствала вече достатъчно стабилна, предполагам. Иначе в началото гоненията на църковните служители от всякакви вероизповедания- православно, католическо, протестантско- са факт. Както и подмяната на клира със служители на ДС. Все пак, да не забравяме, че комунизмът е атеистична идеология.
...Стари рани ти отвори. Нашата любов ти отрови. Мъка ти на мен остави, някой друг сега те мами....
Наистина нета е странно място. Всеки може да изразява мнение, да пише за това как разбира нещата. Ама май никой не чета. И нещо написано, колкото по-реално е толкова по не му се вярва. Пише се за това кой какво е чул и доукрасил. Пишат се коментари по темата без да е прочетена темата, бе въобще всеки е НАЙ и неговото мнение е НАЙ. Да ама светът е това което е. Хубав или лош. Миналото също. Но докато миналото не можеш да го промениш, освен да излъжеш. То на настоящето и бъдещето може да се повлияе. Знам някои хора ще кажат ама как? От нас нищо не зависи. Да ама не. Всеки с действията си оставя по нещо, колкото и малко да е и когато сумата от позитивното стане по голяма от сумата на негативното, тогава може и света да стане по добър. Е през годините за които се пише в статията, ние младите хора тогава бяхме позитивни и се знаехме какво искаме и знаехме за какво се борим, всеки според разбиранията си и като се огледам много от нас са успели в живота, като деца на партийни функционери, така и деца от "простолюдието". Надавам се след 20 - 25 години вие младите сега да си извадите главите от задниците и да направите нещо по-добро и нещо повече от нас.
7 | 03.10.201610:40 Сим4о .. ..Относно църквата- да, доколкото знам, в края на въпросния период вече посещението на църква не е било такова осъдително деяние дори за по-млади хора, а на възрастните никой вече не им е обръщал внимание, дори в града. ------------------------------ Не съм специалист по История на Българската църква .. Но Църковно-Народния събор за предпоследния патриарх е бил 1972 г. На Атон Зограф и Хилендар са били пълни с български монаси .. поне така ми е казвано .. Черепишкият манастир, май по едно време е бил действащ , Калоферския женски - също .. А сега ... ... Но пък за църквата просто си споделяме , повод някаква си случка от 1982 (която история комай не е много за вярване - че то в 1982 библии се продаваха в синодална книжарница свободно ) .. предполагам, че ако човек е бил християнин публично - е щял да има наказание по комсомолска или партийна линия .. да му кажат "другарю, вие в Бог ли вярвате или сте си марксист-ленинец" , а то му е важно за кариера .. или друга .. а и като не е чак такъв вярващ - и ей как се възпита успешно атеизъм у нас! И до ден днешен в нашето общество си е материализъм-атеизъм! Спомням си тукана едни спорове, с Дракон с Кисело зеле (има такъв съфорумец) .. спомням си и поредица антирелигиозни статийки..ей ги : http://www.webcafe.bg/id_1892878178/fpage_6/ http://www.webcafe.bg/id_1381066236/fpage_3/ Иначе - за комунистическия социализъм ей това си спомням и споделям. За мотокарите, че не са били ползвани по предназначение- а са били претопявани-дълбоко се съмнявам .. самото твърдение, ми се струва леко налудно!
Сим4о За мотокарите излиза вече л-ра със статистика и документи. Не ми е особено важно, честно казано, но не е приятно като информация... Относно продажбата на църковна л-ра в Синодалната к-ца- точно това си спомням, беше и недоумението на потърпевшите от инцидентите като описания, защото л-рата е била набавяна точно от въпросната к-ца. В почтеността им и достоверността на описанието нямам основания да се съмнявам. Явно става дума, както вече предположих, за специално таргетирани тогава групи. ---------- Относно другия коментар- темата често се измества в процеса на дискусията. Четенето не е задължително. А за успелите деца на партията и "простолюдието"- темата е по-широка, с Ваше позволение, и засяга доста абсурдните някогашни привилегии на едните спрямо неподправената кадърност на вторите... Но с времето слава Богу всичко си идва лека-полека на естественото място...
"И да, от младостта беше, не от системата." ИМЕННО! Точно за това иде реч. Тогава бях на 20+. Сега съм на 50. И това е единствената разлика. Защото винаги съм живял собствения си живот. Почнавам лично хората от снимката горе /Митко, вечна ти памет!/. Преди около месец срещнах Милена Славова. Беше жури на един конкурс за млади групи, в който участваше и синът ми. Разговорихме се навън, пред клуба, в който беше събитието. Споменах, че често си спомням за онези времена, за отишлите си без време Митко, Бойчо. А Милена ми отговори: "Щом си спомняш често за тогава, значи ти липсва нещо сега." Занемях. Но беше права. Ровенето в миналото не ни прави добра услуга. Защото този, който гледа често към миналото, често обръща задника си към бъдещето. Това е....
Именно, именно. Не съм казал да се забравя или отхвърля миналото. Който няма минало, няма и бъдеще. Но да се използва миналото като убежище, защото някой не харесва днешния си ден или пък го е страх от бъдещето - това не мога да го приема.
Драги Иван Информацията е внушителна по обем. Надявам се, че и качеството на продукцията е било на ниво. Терминът "индустриална интелигенция" е много впечатляващ. Също и доста балансираната позиция на автора спрямо външните фактори. За кадрите на "Енергопроект" все още се носят легенди. Както за СМГ-то. Явно в тези и подобни среди е бил концентриран елитът на нацията. За жалост, натрупани стари вражди не са били преодолени навреме. Защото една крепост никога не пада при обсада, ако някой отвътре не отвори тайника. Също така, едно царство, разделено с/у себе си, не може да издържи. Явно за пореден път България е била лишена от интелектуалния си елит. Както преди това при византийско робство, османските нашествия, превратът на 09/09/44. Поне този път е било сравнително безкръвно- след Големия терор, 45г. по-късно е дошло време на Голямото разграбване...
Аре стига с бълвочите на тая пача Касимова , бе ! Тая й плащат на коментар, баси !
Приятели, задълбавате в тема, толкова обширна, че Лъв Тлъсти би се затруднил да я опише в 4 тома, като "Война и мир". ами спомнете си, че социализмът (всъщност технологичен феодализъм) трая в България 45 години. Не може да се сравнява 46г. с 56, 66, 76 или 86-та. Марчето помни уличните телефони по 5 ст, аз ги помня по 2. И помня, че на пет апарата работеше един, и като набереш аптеката ти отговаряше месокомбинатът. Автобусният билет във Варна беше 3 ст, в провинцията 4, после в цялата страна 6. И т. н., можем да продължаваме до изборите. Информацията на 7 за библията явно е объркана във времето, но преследване на религията имаше. На религията, не на църквата. Първият мерцедес във Варна беше на дядо владика. Църквата беше на държавна хранилка и половината свещеници баха вербувани. Не евроседерасите а Тошо измести православната Коледа да съвпада с еретическата. Като студенти ни предупреждаваха, че ще има комсомолски патрули да следят кои студенти са в църквата на Великден. На кръщенето на дъщеря ми в църквата един юнак снимаше. Помолих го да си даде адреса, за да си купя снимки. Той каза "Дайте си адреса, аз ще ви ги донеса." Повече не го видях, а адресът и името ми сигурно са отишли по назначение. 88г. вече не уволняваха учители за посещение на църква, но неприятности щеше да има, обаче БКП се пребоядиса преди да изтече неплатеният майчински и цялото политбюро се изтъпанчи в църквата. Малдост, младост.
Понеже тук се спори за телефоните колко стотинки били, нека се изяснят нещата, защото разни "съвременници" спорят, че бил 2 ст. Беше 2 ст., когато телефоните бяха в кабини и стотинките се пускаха отпред в един процеп отдясно. По-късно направиха едни плексигласови овални кабинки, закачени за стена и телефоните бяха по 5 ст., които се пускаха в едно гнездо отгоре. Дребна подробност, но показателна за спомените на някои хора за 80те години. През 1980-та година бях на 13 години, така че съм точно от тези тинейджъри и помня всичко много добре. За музиката не споря- който искаше можеше да си намери плочи, касетки, та даже и магнетофонни ленти с музика - това, обаче е през 80-те. Баща ми, светла му памет, за слушане на Бийтълс е бил изключен от 66-та Гимназия в София и изпратен в провинцията, където е завършил гимназия. Не съжалявам грам, че си отиде това време, защото тогава се чувствах подтисната. Защото, майка ми от страх ми шибна шамар, когато не ме приеха в комсомола и аз на улицата извиках "Е..ла съм го и комсомола - дреме ми" и защото в трети клас ме изтъпаниха на дъската пред целия клас, и класната каза: От днес никой да не разговаря с нея, тя е дете на народни врагове.", защото в нашия блок живееше един дипломатически кадър, който се скара с баща ми за паркомясто и той проучил цялото родословие и беше докладвал в работата на баща ми, майка ми и в училището, където учех. Сега ми е смешно, но представете си едно дете на 9 години, с неоформена психика, изправено пред цял клас и нарочено за враг? Това не може да се сравни с никакви дънки, касетофони, парцалки и т.н. За жалост, хората, които тогава бяха снишени, уж работеха , мълчаха с промити мозъци, но имаха за ядене - това са най-страдащите по соца. Въобще не ме грееше, че за 36 лв., т.е. 9 долара по курса на черно на Магура можеше да си купиш дънкова пола от Кореком, при положение, че майка ми, като медицински лаборант взимаше 280 лв. заплата - представете си само каква евтиния - 8 поли с една заплата - и то не кой знае колко качествени - най-евтините за онова време. А, този интелектуалеца да не ми говори, че е ходел на училище с ушити двуцветни костюми и вратовръзки - момчетата ходеха с едни отвратителни сини костюми, които след 10 обличания ставаха на топчета, светлосини ризи и червени вратовръзки. Момичетата - с едни отврат престилки с бели якички, задължително с вързани коси, без маникюр, без грим( това не беше проблем), или със син/черен панталон под престилката , или с чорапогащници, които бяха суперзле - само под колоните на Валентините можеше да си купиш свестни, но опашките бяха километрични, когато се пускаше стока.И, да не ми говори за ресторантите - вярно е, че 80-те имаше лек подем - построиха се Родина, Японеца,в парк-хотел Москва и най-общо в хотелите имаше добри ресторанти, но достъпа до тях беше с връзки. Останалите бяха, меко казано, кочини. Купуването на книги ставаше с много мъка - ако искаш нещо класика, задължително си купуваш и томовете на Тодор Живков. Спомням си за "Граф Монте Кристо", бяха я пуснали в кварталната книжарница и аз отивам с точно пари, но продавачката измуча - не може, трябва последния том на ТЖ да си купиш. Та, така
дедо Аджи Комсомолски патрули- това звучи брутално... Изобщо, идеологията е била една голяма трагикомедия и явно нож с две остриета- хем не можеш да е откажеш от нея току-така, хем не върви с напредване на времето. Да, много точно казано- религията, а не институцията "църква" е била преследвана. Религията е истинската "заплаха". Драги Иван Габровецът си е габровец- много забавно е това с въоръжаването и на двете воюващи страни. За да си търговец се иска и голяма доза хитрост. А номерът с касетките е направо рекорд на комбинаториката... Н. Райнов е бил масон, нали? А синът му- комунист. Странни превращения, но както и да е. За бохемския купон в София също се носят легенди, но от края на 1970-те насам. Казват разни инженери оттогава, че имали достатъчно пари, но нямало къде да ги харчат и- по кръчмите...но явно не за всички професии и прослойки е било така, имало е и хора с много ниски заплати, както стана дума вече. ПП На снимките към материала не само този Х.Х., всичките изглеждат зле, съжалявам. Явно по върховете е било така...
Ааааа, Иване, това с касетките ме преби И кво , и кво ...??
Спомням си за "Граф Монте Кристо", бяха я пуснали в кварталната книжарница и аз отивам с точно пари, но продавачката измуча - не може, трябва последния том на ТЖ да си купиш. Нямам думи. ТЖ до Дюма. Или може би- Дюма до ТЖ?!
И кво , и кво ...?? ---- Кво, кво? Най-добре да се заеме да пише фантастика Като гледам има дар. Цел форум омайва с фантазии