Керълайн Лейкмън е на 39 години и е успешен адвокат. Тя няма време за хапване през деня и често мечтае просто да се разложи пред телевизора с нещо готово за ядене. Но вместо това веднага след като се прибере вкъщи, тя си взима душ, облича си елегантна, прилепнала по тялото рокля и се уверява, че виното е добре охладено, а ястието се пече във фурната - за да бъде готово точно в момента, в който 40-годишният й съпруг Джеймс се връща от работа.
Ако случайно му се прави секс след вечеря, тя с удоволствие задоволява и тази негова потребност. С Джеймс не говорят за това как е минал денят й, но въпреки това Керълайн с готовност изслушва всяка подробност от професионалния живот на Джеймс.
Керълайн страда от "синдрома на идеалната съпруга". Тя е една от все повече жени на възраст между 30 и 40 години, които поставят нуждите на своите съпрузи над всичко останало.
В ерата на феминизма поставянето на чужди потребности над своите е признак за зрялост
Независимо колко успешни са в собствената си добре платена професия, тези жени възприемат средновековни брачни ценности, според които задоволяват сексуално мъжете си, дори и да не са в настроение, оставят половинките си да взимат всички решения - и се стараят винаги да изглеждат добре.
След десетилетия феминизъм и борба за равенство между половете, идеалните съпруги нямат нищо против да играят второстепенна роля в брака си.
Напоследък дори все повече знаменитости предпочитат тази роля, независимо от личните си успехи. Може би най-изявената сред тях е Нанси Дел'Олио. "Най-важно за мен е да доставям удоволствие на съпруга си - това ми носи повече щастие от всичко друго," признава тя.
"Възприемам се повече като гейша, от колкото като жена, която се бори за правото си да носи панталони. Не съм феминистка, а съм женствена," свива рамене Дел'Олио.
Дали десетилетията на борба за равенство всъщност са били напразни?
Много жени биха се възмутили от подобно поведение, тъй като сa възпитани от три последователни поколения, борили се за женските права. Но възможно ли е тези покорни дами да са прави в този си начин на мислене?
"Много хора все още имат дълбоко вкоренени убеждения, че мъжете трябва да бъдат водещата фигура в една връзка," обяснява психологът Лемарк Томас. "Това може да развие уязвимост при успелите жени, които се страхуват, че постиженията им ще "кастрират" партньорите им - затова те им "позволяват" да заемат традиционната позиция".
"Възпитана съм да вярвам в абсолютното равенство между половете," споделя Керълайн. "Но връзките ми винаги се проваляха, защото мъжете се чувстваха застрашени - обикновено печелеха по-малко от мен и чувстваха, че не могат да отговорят на очакванията ми".
Но вместо да се откаже от тях и да се примири с добър "подчинен" съпруг, който да мие чиниите, Керълайн започва да излиза с Джеймс, който е "алфа мъжкар", и полага съзнателни усилия да се превърне в идеална съпруга: "Хваля го, готвя му и никога не говоря за заплатата си. И постоянно се опитвам да изглеждам добре".
Двамата вече са женени, но тя не чувства, че по някакъв начин е предала дамите, които ценят равенството в отношенията между мъжете и жените. "Това е лично решение и за мен то проработи идеално," обяснява тя. "Никога не спорим, той ме уважава и бракът ми е по-успешен, в сравнение с този на родителите ми".
Саможертвата в името на семейното щастие понякога е оправдана
Докато всичко това е немислимо за тези от нас, които очакват връзките да се основават на равенство и взаимност, идеалните съпруги може би имат право - поне отчасти, твърди психотерапевтката Джулс Маклийн.
"Идеалната съпруга - ако ролята й на такава е установена по взаимно съгласие - може да се окаже точно толкова успешен вариант, колкото и по-независимите връзки", обяснява тя. "Някои мъже имат нужда от по-подкрепяща и майчинска роля от страна на съпругите си, а те от своя страна се чувстват длъжни да им доставят удоволствие в кухнята и в леглото - докато все още изкарват собствените си пари."
Това може би се дължи на начина, по който са отгледани. "Може би майката винаги е била здравата основа на семейството и нейният принос като такава е бил високоценен".
Въпреки всичко, съществува разлика между това да се грижиш за семейството си и да подчиняваш личните си нужди и чувства до степен, в която те просто изчезват. Феминистките от 60-те със сигурност не са се борили за това, нали?
Дали стремежът на дамите към идеала не е израз на собствена несигурност
"Стабилна е връзката, която изглежда правилна и за двамата партньори и работи добре," коментира Маклийн. "Отношенията между хората се влошават, когато идеалната съпруга започне да се старае прекалено много да бъде всичко това, което си мисли, че съпругът й очаква от нея - успяла, прецизна и красива - и в същото време е несигурна и притеснена до степен на невротичност, че той ще я изостави, ако тя не задоволява всеки негов каприз". "Такава жена може би чувства, че не е достатъчно добра, но вместо това се опитва да бъде "идеална".
Въпреки че една идеална съпруга може да спи гримирана, за да не се налага мъжът й да вижда нейните недостатъци, и да няма нито един излишен косъм по тялото си - ако прави всичко това, за да угоди на съпруга си, тя не очаква благодарност, твърди Лемарк Томас.
"Това, че една жена вярва, че трябва да бъде красива винаги, обикновено означава, че не се чувства сигурна във връзката си," обяснява той. "Тя се страхува, че ако свали маската си, може да го изгуби".
Въпреки това, каквото и да направи съпругът й, истинската идеална жена винаги ще му угажда. Докато в миналото подобно поведение можеше да бъде обяснено с чисто икономически и рационални доводи (жена без мъж би се борила за покрив над главата си), сега е далеч по-малко разбираемо защо която и да е успяла жена би поставяла съпруга си (който често не е изключителен в нищо) на пиедестал.
Старанието на жените може да е и начин да предотвратят изневери
Вероятно причината за възхода на идеалната съпруга е практичен отговор на постоянната заплаха от мъжката изневяра.
"Някои жени примерно смятат, че перфектният секс със съпрузите им е гаранция за това, че те няма да кръшкат," коментира Маклийн. "Това обаче е унизително. Стабилните връзки се основават на честността, доверието и приятелството, а не на напрежението да се подчиняваш на всичките прищявки на един мъж, за да го задържиш до себе си".
Очевидно идеалните съпруги са на мнение, че сексът по поръчка е ключът към щастието на партньорите им. Но това е стратегия, която не винаги носи дивиденти.
Джери Хол - бивша идеална съпруга на Мик Джагър (дарила го с 3 деца) и Брайън Фери - е прочута с фразата си, че една жена би трябвало да бъде "слугиня в дневната, готвачка в кухнята и уличница в спалнята." Въпреки това, както самата тя се убеждава по-късно, това не е възпряло Мик да й изневерява.
"Също така е твърде голямо опростяване тезата, че удовлетворението у дома би спряло един мъж от кръшкане," пояснява Маклийн. "За някои това може и да върши работа, но за други това зависи от много различни фактори, включително тръпката от преследването, усещането за власт или просто отворилата се възможност."
Оправдан ли е рискът от загуба на инидивидуалност в името на спокойствието
Както на собствен гръб е усетила Деми Мур, няма значение колко перфектна изглеждаш, или колко публично обожаваш съпруга си: ако той не е щастлив, така или иначе ще налита на чуждото. Така че какво всъщност дава на тези съвременни идеални съпруги угаждането на всеки каприз на мъжа им, без да искат нищо в замяна?
"Покрай работата си разговарям с някои от най-успешните жени в света на тема връзки," коментира Лемарк. "И често чувам как в заседателната зала те трябва да бъдат властни, но когато се приберат у дома, те просто искат да бъдат традиционни (тоест подчинени) жени.'
Маклийн обаче има едно предупреждение: "Може да настъпи момент във връзката, когато стратегията на идеалната съпруга просто става скучна и демонстрира зависимост - което никога не е привлекателно в дългосрочен план."
Каквото и да получава идеалната съпруга от подчинената си роля, то надали компенсира всички рискове. "Тя избира донякъде да изгуби индивидуалността си, която пък обикновено я е превърнала в жената, в която в началото се е влюбил партньорът й," предупреждава Маклийн. "А след като се откажеш от нея, може да бъде невероятно трудно да я откриеш отново."
Ха. Нанси искрено (и прекалено извънмерно) ще се зарадва, че е имала съпруг. Въпреки личните й "успехи" в ролята на новия Толстой :-D
Аман от Лили! Развалена грамофонна плоча!
Късно виждам статията (не че я четох, само началото). Иначе се покефих на някои коментари. А да кажа мога само (@ Мина) - Ех, Мина, Мина! Дали да мина да те взема, или да взема да те мина!?
И да допълня: тая Нанси ала- бала Олио не става веке- одъртела е!!!
Ех iii_krv, iii_krv , не те искам нито за едното, нито за другото!!! Ама не ти пречи да си помечатеш, де...
Имало едно време една жена. Не се родила принцеса. Но и не се родила в някой краен квартал. Още от раждането й създателят бог я поставил в златната среда. Тя не била нито изключително красива, нито грозновата, била просто хубава. Не била твърде умна, нито глупава, била умна. Не била щедро добра, нито зла, била добра с елементи на временно озлобяване, последните заради темпераментната й зодия. Създателят обаче й дал нещо изключително – невероятен талант. И жената, още като момиче, започнала по неповторим начин да аранжира цветя. Когато подредяла букет, звездите по небето почвали да бледнеят, все едно били най-нехайно нахвърляни там горе, а не - в съвършени съзвездия. Кой обаче се интересувал от най-красиво подредените букети в цялата скапано предвидима вселена? Никой. Но жената не спирала и не спирала да подрежда какви ли не цветя в какви ли не съчетания. Все търсела най-изящното, най-непретруфеното, най-точното сливане на цветя, ала не успявала. В това донякъде бил и смисълът на нейната дарба – все да се стреми към красотата, но винаги да усеща, че има още и още. И по отношение на щастието жената все попадала някъде в златната среда – нито била много щастлива, нито пък чак ужасно нещастна, с изключение на някои моменти, когато била или много щастлива, или безобразно скапана... Страната, в кото живеела обаче, имала странни закони, странни догми – щастито било норма за преследване. Точно скроена, все едно трябва да прекараш живота си в определен, зададен от други, непроменяем букет – трябвало да имаш престижно занимание, идеален дом, което значело поне двуетажен и с мебели от една малка планета на другия край на космоса; да си вечно млада, имало си технология за това, с красиво тяло, избелени зъби, сочни устни и буйна като водопадите на малкия зелен континент коса. Щастието било задължително за самочувствието. Включвало много пари, непрестанна страст за забавления, пътешествия всяка свободна минута, и най-вече мъж. Да, жената трябвало да се омъжи, за да я приемат за щастлива. За целта още като била малка почнали да й показват романтични филми, на които тя скоро взела да плаче, процес, твърде лесно подпомогнат от естрогеновите й запаси. И в крайна сметка филмите и догмите успели да й втълпят, че най-важното е не какъв ще е мъжът, а да го има. Тизи филми обаче съдържали една грандиозна фаршификация, но толкова добре играна от скъпоплатени и с брилянтни зъби актьори, че и жената, както и всеки друг, дори и създателите им, бързо се заблудила. Измамата се състояла в това, че навсякъде наричали „страстта” „любов”. И жената се впуснала в десетки страстни „любовни” авантюри. Сексът така й харесал, че въобще не прозряла нищо. Дори в аранжираните от нея букети се прокраднала нишката на една главозамайваща романтика, на безкрайния купон, кой знае защо носещ сеемплото име „живот”. Един ден обаче жената осъзнала нещо – букетите й вече изобщо не били така красиви, както докато била момиче. Тя гледала нощем небето и поразена го сравнявала с наредените рози, хризантеми, стръкчета трева, минзухари, лилии, нириани и така нататък. Бог й дал дарбата да има усет за красивото и така съзряла отчайващата истина – звездите горе били несравнимо по-добри от букетите й. Станало и друто. Жената се сблъсквала все с едно и също – разочарованието. Всяка нейна връзка завършвала с крах на любовта. А звездите горе не губели блясъка си. Защо е така, питала се тя. Поровила се насам натам, тайно от всичките си приятели, за да не й се смеят, и тогава открила, че на малката й планета винаги се били раждали хора, които знаели отговора. Те се раждали много по-рядко от избухване на свръхнова или от поредния голям взрив, създаващ поредната предвидима вселена, но все пак ги имало. Жената прослушала посланията им и разбрала всичко. Станало й много тъжно. Тъгата се просмукала в нея и сякаш останала завинаги в порите на кожата й. Като емблема за пропилян живот. Обаче се случило чудо – букетите й станали по-красиви отвсякога. Пред тези букети на тъгата звездите заприличали на евтини коледни лампички. На свещи втора употреба. На драсната на силен вятър кибритена клечка... Жената най-накрая разбрала какво е любовта. Проумяла и това, че никога няма да я намери, защото нито тя е готова да обича така, нито можела да открие мъж, знаещ да обича истински. А и разбирала колко смешна ще стане, само ако спомене на глас съчетанието „да обичаш истински”. В нейния свят то звучало смехотворно, претенциозно, инфантилно и неконвертируемо. И жената останала с букетите си. Сега вече не можела да има дори страстните връзки от буйната си младост. Някак й се стрували недостатъчни. Гледала старите филми и пак плачела на тях, но вяло. Гледала лицето си в огледалото и все по-бързо отвръщала поглед. Връщала се към думите на великите учители и ядосано им казвала в ума си да си гледат работата. Един ден седнала както винаги да нарежда букет. Тогава дошъл вълшебник й и казал: Миличка, виждам те, че страдаш. Искаш ли да направя така, че да си щастлива? Ще ти дам всичко – още повече младост, несравнима красота, палати, корона на принцеса. Също и магически способности, ще можеш да се превръщаш в птица, в лъв, в каквото поискаш, ще умееш да пътуваш през пространствените тунели. Но ще ми дадеш ли любов?, попитала жената. Не такава, каквато неведнъж съм имала, а истинска. Която не умира, а се развива, на която никога не изневеряваш, винаги те вълнува, носиш я в сърцето и душата си, радваш й се, трепериш за нея, пазиш я, поливаш я като нежно цвете всеки ден... Хм!, казал вълшебникът. Какво хм?, попитала жената. Ами, хм! Как можеш да искаш нещо, което имаш от самото си раждане? Какво искаш да кажеш, сопнала му се тя. Никога не съм имала любовта. Да, в живота ми имаше много страст, секс, романтика, но не и любов. А цветята, попитал тогава той. Какво цветята? Ами, ти описа любовта точко както редиш букетите си. О!, само промълвила тя... Това е любовта, момиче!, обърнал се така към нея великият чародей, защото той бил поне на хиляда
2 Това е любовта, момиче!, обърнал се така към нея великият чародей, защото той бил поне на хиляда години. Любовта е дарба, която носиш в сърцето и душата си. Всеки я носи. Но просто не се котира в твоето време, затова никой не я разпознава и развива. Ти обаче постоянстваше с букетите. Продала ли си досега поне един букет? Не си. Всички купуват пластмасовите цветя от дрогериите. Но ти пак редиш, нали? Защо? Просто защото е в тебе. И копнее да се изрази. Да затрепти. Ти си щастливка, момиче, не го забравяй! Но на мене ми трябва мъж!, упорствала набедената щастливка. Ти, казал й старецът, сега се учи да редиш букети, пък в някое следващо прераждане, като вече си се научила добре това, ще почнеш да редиш и дните и нощите на любовта с някой мъж. Няма да е много по-различно – просто тогава всеки нов ден и всяка нова нощ, преживени с човека до тебе, ще бъдат свежи и вълнуващи, чакащи да ги наредите в най-доброто, макар и никога съвършеното, съчетание. Ех, казала жената, но аз искам още в този живот да ми се случи. Не може, казал той. Еволюцията не става така. Тя не е като революциите. Тя е бавна. И изисква търпение. Каквото ти винаги си имала за цветята си. Представяш ли си никога да не беше редила букетите си, а само отвреме навреме да беше понахвърляла набързо някое и друго цвете, и накрая да искаш да ти се случи чудото да си най-прекрасната редачка на цветя? Просто не става така. Схващаш или не? Жената се замислила. Накрая отишла в градината си, погалила белите рози, червените рози, сините рози, шарените рози, които толкова дълго била отглеждала и създавала, вдъхнала аромата им, откъснала няколко от тях и се върнала в стаята си. Седнала и бавно започнала да реди. Търпението й било безкрайно. Както винаги. Въображението й не секвало. Както винаги. Искрата на вдъхновението пак се расипала от нея по новоправения букет. Тя въздъхнала. Но когато пак вдъхнала въздуха след тая въздишка, усетила аромата на цветята. Никога дотогава не била изпитвала по-силно отчаяние от самотата си и по-голяма радост от аромата им. Сипала си чаша силно кафе и продължила.
Пееетооооо,Петкооооо....ама мнооооо си тъп ша знайш79
пък за твойто ниво без да гадам е ясно какво е 79