Парченце лимон

Чуй ме - не тъжа, не. Просто това е есента. Просто до вчера още цареше уморителната, безкрайна, непобираща се в рамките на разумното жега, а днес...

Днес вече шумят листата отвъд прозореца, вятърът и небето... Не, въпросът не е в листата. А виж, небето... То първо чувства, първо знае, известява за всичко първо. И много ми се иска да се дръпна, да се скрия в най-далечния ъгъл - и просто да си помълча.

Ама не, слушай, наистина не тъжа. Не. Просто толкова отдавна не съм седял в този далечен ъгъл. Той търпеливо е чакал завръщането ми, покривайки се с паяжини и меланхолично поглеждайки ме.

Защото, когато е горещо, ти се иска да лежиш, отпуснал ръце, да говориш и да крещиш, да скачаш и със смях да вадиш от хладилника кубчета лед. Ледените кубчета... можеш да ги раздробиш и да им добавиш лимонада - добре знаеш колко вкусно може да бъде това.

И небето - то е съвсем друго. В него се отразяват кубчета лед - и понякога ти се струва, че слънцето напомня огромен, зрял, напиращ да се окаже в ръцете ти лимон. Когато небето е такова - всичко е различно.

Честно, казвам ти - не тъжа, не. Просто когато започва есента, винаги ми е малко неприятно, некомфортно, нервно, че тя вече никога няма да свърши. И никога повече няма да се налага да вадя лед и лимонът от днес нататък ще бъде само в чая. Защото е невъзможно да пиеш в ъгъла лимонада - някак си дори е несериозно - в ъгъла, пък лимонада.

И е почти невъзможно да разговаряш - защото всичко наоколо сякаш е замръзнало на пауза. Всичко се е изплашило - може би и малко, но се е изплашило. Защото е много страшно да си представяш, че никога повече няма да има друго небе, никога повече няма да има кубчета лед, никога...

Не, после всичко ще ти разкажа, непременно. Дълго ще ти разказвам. Тихо ще разказвам, а облаците ще те галят по главата, рошейки косите ти и успокоявайки те.

Ще ти разкажа за това колко е хубаво понякога просто тихо да си седиш в ъгъла, как бавно отстъпва страхът, как се връща усещането за движение. Ще ти разказвам дълго - много, много дълго. Но не сега.

Но повярвай ми - не тъжа. Не. Това е просто период на тишина. Период, когато трябва за кратко да затаиш дъх, за да започнеш да дишаш после отново - много по-силно отпреди. За да може всеки дъх да бъде такъв...

Като небето, което - виж - внезапно стана толкова синьо, че ти се струва, че може да ослепееш... Парченце лимон в чая, като мълчаливо обещание за продължение. Продължение на всичко - разбираш ли ме? Не, не тъжа - просто понякога толкова ми се иска да се дръпна, да поседя в ъгъла и да помълча...