Колко млади комедианти познавате?
Петьо Петков – Шайбата, когото знаем от „Комиците“ по bTV, както и от театралната сцена, е един от тях. Може би единственият. В последно време стендъп комедията започна да вижда слънчева светлина основно в баровете късно вечер. Това може би скоро ще е машината, която да даде хуморa, сатирата и забавата, която май все повече и повече не ни е достатъчна. За това и още най-различни работи си говорим с Петьо. Както и за други работи – Лили Иванова, пушенето, Зоологическата градина…
Ала спокойно: „На пръв поглед хуморът може и да изглежда хаотичен, но като човек, който от много години се занимавам с това, трябва да ти кажа, че е много далече от хаоса.“
Защо ти викат Шайбата?
Защото съм черен и лесно се подхлъзвам. Това е в кръга на шегата. Официалната версия е, няма да те лъжа: едно време откраднах една шайба от пързалката на Славия, защото, знаеш, едно време в стария строй, не можеш да отидеш до магазина да си купиш каквото си искаш. И съответно при децата - единият има Лего и му викат Легото, на другия му викат Хикса, на третия баща му е в Либия и му викат Корекома. На мен с една шайба почнаха да ми викат Шайбата, което си е чист късмет, защото ако чуеш прякорите в нашия квартал!
Какви са, кажи ни няколко?
Имаме Гадния, имаме Сопола, имаме няколко нецензурни. Другите повечето са животни - Маймуната, Петела, Врабеца, почти цялата Зоологическа градина. Има доста извращения, знаеш, децата не прощават.
Бях дете в сряда. Всъщност аз съм роден '78 година, което прави 38 засега. Бях дете от 81, да кажем, до вчера. Никой, според мен, не трябва да губи детето в себе си, защото това ни е младостта, а изгубиш ли младостта си, всичко става тривиално. Тривиалността и еднообразието убиват най-бързо.
В клипа на песента "Ветрове" на Лили Иванова играеш тийнейджър, който търси приятелката си. Успя ли да я намериш?
Ти къде ме върна. В живота приятелката ми ме намери. Типична романтична среща на Созопол в един бар лятото и оттогава - 15 години.
На какво се смееш най-много?
Аз много лесно се разсмивам. Книги много ме разсмиват, много обичам литературата. Юнас Юнасон последно ме разсмя много със "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна". От българските автори мисля, че Никола Крумов е истинско съкровище. Много ми напомня на Сан Антонио (псевдонимът на Фредерик Дар, бел. ред.) - като дете продавах вестници на една спирка през зимата, тежки моменти, но Сан Антонио ме държеше много развеселен.
А иначе нещо по телевизията?
Напоследък доста често гледам стари неща на Джордж Карлин, също много ме разсмива Робин Уилямс.
А ти харесваш по-скоро хаотичния хумор?
Кой каза, че е хаотичен? На пръв поглед може да изглежда така, но като човек, който от много години се занимава с това, трябва да ти кажа, че е много далече от хаоса. Всъщност си е чист космос и е много трудно да го направиш да изглежда като хаос. Всичко е много дълбоко подредено вътре в теб.
Следиш ли някой сериал в момента?
За последно гледах "Табу". Том Харди ми е много на сърце, изключително актьорско присъствие. Знам, че има трудни моменти, заигравки с наркотиците, лондонски банди, почти умира, но тук всеки трети го е преживял, така че не е нещо особено.
А кои актьори харесваш? Ако искаш ги раздели на хумор, драма...
Не мога да разделям актьорите на комедийни и драматични. Робърт Де Ниро, например, цял живот съм го гледал в изключително гангстерски драми, докато напоследък човекът си се отвори в комедията и се чувства напълно в свои води.
А какво мислиш за сериалите и киното в България?
Мисля, че се възроди. Аз ги бях отписал. Надявам се ренесансът да продължи с пълна сила. В крайна сметка, по едно време нямаше нищо българско по телевизията като продукция. Имаме брилянтни актьори. Например, за мен е супер късмет и удоволствие да работя с такива хора като Кръстьо Лафазанов, като Христо Гърбов, като Любо Нейков, Ненчо, Руслан. Това са хора, от които крада ежедневно. Но пазарът е много свит, братче. Тук сме една шепа хора и освен това малко народопсихологията ни е странна.
А защо толкова много хора не си харесват киното?
Това тук само, нали?
Да.
Защото съм говорил със сърби, с румънци, с хора от други балкански държави, които си харесват киното. (замисля се) Не мога да ти отговоря, братко, всичко е много персонално. Тук сме народ на крайности. Някой идва и ми оплюва нещо, на което аз не мога да намеря слаби страни - той си има някакви негови разбирания и настроения. Съответно, някой супер много ми хвали нещо, отивам и не ми допада, не ми харесва. Важното е да се прави, това е най-важното. А лошото е, че нашата държава пуска презрително малка част от бюджета за култура. Много често тя отива в ръцете на сина на някого, дъщерята на другия и той вика братовчед си, и тримата с половината сума снимат един филм, който те много харесват... Разбираш ме накъде бия, нали, да не го казвам в прав текст. Тук явно е по-важно да имаме магистрала, която всяка зима заприличва на крайселска мина в Афганистан, отколкото малко кино с 10 филма в различни жанрове.
Кажи ни някой виц.
Знам хиляди вицове, обаче като изляза пред хора и само мръсни вицове са ми в главата. Но имам някакъв запас, които са за деца и за баби. Един отива на лекар и вика:
- Докторе, много кашлям, задушавам се, не мога да дишам". Докторът му казва: "Пушите ли?" "Пуша бе", вика, "Не помага."
Фотограф: Вихър Ласков
Място: ресторант HAPPY на ул. „Раковски" 145
