Точно преди Коледа Русия получи най-добрия възможен подарък от Белия дом - свободата да моделира спокойно бъдещето на своя най-голям близкоизточен партньор - Сирия. С подготовката на САЩ за излизане от сирийския конфликт, стратегията на Кремъл няма да се промени много. Това е така, защото за Русия нещата никога не са опирали само до Сирия като цяло.
Проектирането на последиците от руската кампания в Сирия извън Близкия изток винаги е било основната цел на Кремъл.
Конфликтът там винаги е бил приеман като начин да се покажат амбициите на Кремъл за глобална сила. Москва възприема изоставянето на Сирия от американския президент като собствена победа, която допринася значително за натрупването на политически капитал.
Това също така би могло да даде на Москва да достигне до лидерите на Обединена Европа, Франция и Германия и да ги убеди да приемат своя версия на политическо споразумение.
Русия официално започна въздушните си удари в Сирия през септември 2015 г. В същото време тежките опити на Москва да затегне властта си над източна Украйна бяха придружени от вълни от санкции, които бързо изпратиха международния политически капитал на Кремъл.
И въпреки че се опитва всячески да се позиционира като най-големият противник на идеологията на Запада и сила, която да противодейства на "имперските амбиции на САЩ", истинската цел на Москва е да получи достатъчно влияние, за да може отново да влезе в партньорски отношения със Запада като равен с равен.
Украйна беше (и е) загубена кауза за всички страни. Според Михаил Зигар, бивш редактор на руския независим телевизионен канал Rain, руският президент Владимир Путин още през 2008 г. е уведомил тогавашния си американски колега Джордж Буш по време на срещата на върха на НАТО: "Ако Украйна се присъедини към НАТО, ще го направи без Крим и източните си региони". Кремъл никога не е бил в състояние да прави компромис с бившите си съветски сателити, докато международните му амбиции винаги са надхвърляли идеята да бъде просто "регионална сила" (обида, произнесена от американския президент Барак Обама).
Но действията на Москва в Сирия се изправят пред друг един проблем - призрака на войната в Афганистан в края на 70-те и началото на 80-те. Конфликтът там беше един от предвестниците на разпада на империята, в която се бе превърнал Съветският съюз. А сега малцина искат да попаднат в още един подобен капан в Близкия изток.
Въпреки надеждата за бърза победа след свалянето на афганистанския президент Хафизула Амин и повторното инсталиране на комунистическото ръководство през 1979 г., съветската армия приключва кампанията си там след провал траял цяло десетилетие и загуба от около 15 000 войници.
В резултат на това всяка възможна военна кампания в Сирия срещаше изключителна предпазливост. И въпреки че директната намеса в конфликта беше рисковано начинание, евентуалните ползи в крайна сметка се оказаха повече от рисковете в очите на стратезите на Кремъл.
В техните очи победата над ислямската държава и възможността да свирят първа цигулка в самия процес по уреждането на конфликта в Сирия уреждаше статута на Русия като глобална сила, с която трябва да се съобразява всеки.
Шансът да се бият заедно със западните нации срещу опасен противник в лицето на ислямския тероризъм, в съчетание със специалните отношения на Москва със сирийския режим и Иран, означава, че Кремъл може да се представи като борец срещу универсалното зло, приело формата на "Ислямска държава". А паралелно с това Русия може да трупа политически активи.
Да се утвърди като важна регионална сила в Близкия изток също е сред целите на Кремъл. Това си пролича и от изказването на руския президент по време на пленарното заседание на Общото събрание на Обединените нации, което се проведе само два дни преди началото на руските въздушни удари в Сирия. Путин зададе курса за Русия в региона като стабилизиращ фактор, който да определя кое как ще изглежда, и същевременно с това зададе станалия след това известен въпрос към САЩ: "Осъзнавате ли поне вече какво сторихте".
Москва усети възможността да запълни вакуум в метастазираща конфликтна зона, която само нарастваше, докато американското разочарование от интервенционната политика на Близкия изток в САЩ се задълбочаваше. Ролята на стабилизиращия фактор определено донесе полза, но Русия не влезе в Сирия, за да решава проблеми. Путин винаги е искал да бъде нещо много повече от това, той иска Кремъл да е незаменим актьор на геополитическата сцена.
Действията на Русия не бяха просто опортюнистични и продиктувани от краткосрочно тактическо мислене. Целта в Сирия не беше да се вземе онова, което остана, а да покаже мускули и да демонстрира сила.
Подходът на Москва се оказа работещ в бурните условия на Близкия изток. Това един човек в Кремъл и група от няколко подбрани помощници да определят всичко по време на телефонно обаждане, е познат начин за правене на бизнес, който резонира с авторитарните режими в региона.
След три години без прекъсване на бомбардировките и по време на срещите на върха през миналата година в Сочи и Астана стана ясно, че Русия подкрепя политическо споразумение, а поетите рискове вече са се изплатили. Кремъл успя да си осигури достъп до всички страни в конфликта и сега гласът на Русия се чува в коридорите на властта от Техеран и Кайро до разкошните дворци на монарсите в Персийския залив.
Сега пътят на Москва е към осигуряване на мир и някаква що годе сигурност в региона, за да може да се изпълнят и плановете за капитализиране на цялото това влияние чрез възстановяване на разрушените от войната райони, търговия и експлоатиране на природни ресурси.
Дори преди решението на Тръмп да се оттегли от Сирия, Москва вече беше придобила достатъчно политически капитал и използваше силата си, за да се превърне в ключов посредник - превръщайки се в партньор на всички и на приятел на никого.
Сега, след като Вашингтон доброволно се отказа от участие в решаването на сирийския въпрос, Москва гарантът в Сирия, който да следи за потенциалното възраждане на терористични организации като "Ислямска държава" или Ал Кайда, но също така и предлага на Русия възможност да разшири стратегията си в още по-опортюнистични варианти - да стане поне за региона сила, която да определя кое и как да се случва. Все пак това е крайната мечта на Путин и неговата Русия.
