Когато през 2006 бившият американски вицепрезидент Дик Чейни случайно простреля свой приятел в лицето по време на лов, последваха 18 часа мълчание и интервю пред Fox News четири дни по-късно, в което Чейни така и не се извини за инцидента.
Изцяло в жанровата стилистика на администрацията на Буш, със заемки от "Семейство Сопрано", и без особени изненади. Според политически анализатори, най-шокиращото в това политическо сафари и медийните му последици беше фактът, че във въпросното интервю вицепрезидентът носеше бледорозова вратовръзка.
Показателно за идеологическия див запад, последствие от републиканец на власт и модната непластичност на американския политически терен. Washington Post настояваше, че розовото не е просто опит да се избегнат неминуемите кървави метафори, произлизащи от обикновено червената вратовръзка на Чейни, ами подигравка в лицето на всички и очакванията им за това как трябва да изглежда човек, който съжалява.
Особено, както историята показва, ако този някой е жена.
Години по-рано, през 1994, Хилъри Клинтън, тогава първа дама на САЩ, седеше отбранително смирено в подобен розов нюанс и "публично съжаляваше", което има малко общo с искреното нeпублично съжаляване.
Обстоятелствата тогава не включваха ловни пелети и насинено републиканско его, а финансите на семейство Клинтън, аферата Уайтуотър и едни 100 000 долара, които първата дама беше изкарала от търговия с фючърси на едър рогат добитък. Като се има предвид естеството на доходите, стоманеното присъствие на Хилъри и фанатичността, с която винаги е настоявала за правото на лично пространство, "розовата пресконференция", както удобно я стилизираха медиите тогава, стана нарицателно за крайната непоклатимост на г-жа Клинтън и маниера й на индивидуално признание и плуралистична вина.
В последствие тя споделя, че като жена, от която се очаква опрeделена мекота, розовото е симптоматичен, леко отчаян избор. Никой в розово не може да е виновен.
След официалното обявяване на кандидатурата й за президентските избори в САЩ през 2016 Хилъри и нейният екип със сигурност се подготвят за подoбни сценарии. Мекота не е първата асоциaция с непреклонния бивш държавен секретар.
Открит засъпник на агресивното корпоративно присъствие на САЩ, Bloomberg Businessweek пише, че докато заема външнополитическия пост в админисрацията на Обама тя се превръща в "най- високопоставения бизнес лобист на Америка". Критиците й, в лицето на потенциалния й съперник в президентската надпревара - републиканeцът Линкълн Чафи, и сенатор Елизабет Уорън от демократите, изразяват притеснение, че е "твърде близка с Уол Стрйт".
Хилъри никога не е крила, че гради корпоративните интереси на Америка. В есе за изданието Foreign Policy от 2011, в което очертава плановете за бизнес експанзия на САЩ, изрази като "нови пазари", "отворени пазари" и техни лингвистични вариации присъстват поне 10 пъти. Което достатъчно убедително очертава и политическите й намерения, подкрепени, естествено, с "обширно военно присъствие". Нещо друго, към което Хилъри открито изявява афинитет отвъд бизнес и рогат добитък, са "нужни" военни действия. "Нужни" тук има смисловата широта на "всеки" в изречението "Всеки заслужава шанс да сбъдне своята американска мечта".
Което, от своя страна, смислово наподобява изказването на Джон Подеста, топ лобист във Вашингтон и вече официално директор на предизборната кампания на Хилъри Клинтън в публикуван в Twitter имейл до неин поддръжник: "Трябва да направим така, че средната класа да значи нещо отново."
Щедрото боравене с термини като "средна класа", "репродуктивни права", "еднополови бракове" и "емиграционна реформа" са лексикална привилегия на "интелектуално банкрутиралите" демократи, според Джаксън Лиърс от LRB и в нищо това не се кристализира по-добре отколкото в кандидатурата на Хилъри Клинтън за президент.
Тя не е алтернатива на нищо друго освен на републикански икономически фундаментализъм. Лиърс казва, че позитивите на кандидатурата й са базирани на неизбежност и насилствено фокусиране върху пола й и дългогодишния й "стаж" във Вашингтон. Сами по себе си тези елементи не са достатъчно убедителни, за да повлекат след себе си идеологическата революция, която по някакъв начин се опитва да назрее (и донякъде успява) около месиистични събирателни образи, икони на богата палитра от -изми и развитието на общественото разбиране за тях.
Обама беше символ на загърбването на расизма, но под неговото лидерство се случи трагедията Фъргюсън. Хилъри Клинтън трябва да е разбивачът на статуквото, в което жените не са на почит. И въпреки това жената, която нагърбваме със задачата да се пребори за равенство между половете, определя себе си публично като "Съпруга, майка, баба, адвокат на правата на жените и децата, първа дама, сенатор, държавен секретар, коафьорна икона, фен на костюмите с панталони, кандидат за президент за 2016".
Между този откровено ретрограден наниз от квалификации и "корпоративна мажoретка", както я наричат критиците й вляво, идентичността на марката Хилъри Клинтън започва да звучи неубедително и да стои на пръсти на хлъзгавия ръб на принципите, под които е пресметливият, плитък прагматизъм.
43 години назад в историята, необременена от политически игри, тя изрзява тази склонност във впечатлявща ефикасност. Студентка по право в престижния университет Йейл, Хилъри забелязва погледите на свой колега "с вид на Викинг", както отбелязва по-късно тя в мемоара си "Трудни избори".
След седмица разменяне на погледи, тя приближава викинга в библиотеката с думите "Виж, ако ще продължаваме да се гледаме, добре ще е да се познаваме. Аз съм Хилъри Родам". Бил Клинтън по-късно споделя на приятелите си, че едва успява да си спомни собственото си име. Тя е различна от останалите момичета. Според Лорън Берлант, професор от Чикагския университет, която пише за ролята на емоциите в американската политическа сфера, Хилъри Клинтън може да се разглежда като "двигател на определен тип феминистска легитимност", но тя е от особено безплътния вид.
Пред списание TANK Берлант цитира статия от 1930 година, "Женствеността като мaскарад", в която авторката, влиятелният псиохоаналитик Джоан Ривиер, развива идеята, че женският авторитет е базиран на съзнателна промокаемост в определени сфери и че женствеността е маска, с която се прикрива мъжественост и доминантност.
Приложено в плоскостта на социалните медии и политиката, това може да бъде обяснение за пресилената женска, но изявено нефеминистска платформа, на която Хилъри започва второто си състезание за президент на САЩ.
Явно защото Родам Клинтън е жена, и въпреки че е 2015, а не 1930, неминуемо ще си говорим за костюми, прически и бръчки. Понеже това придава лесносмилаема повествователна плътност на риториката за външна политика, еднополови бракове, здравеопазване, безработица и тероризъм. Всъщност кандидатура за президент в неделя не беше обявена от Хилъри, а от Хилъри и нейния костюм.
Самата тя счита биографията си за непълна, без да го спомене, дори и на шега, а критиците й не се чувстват цялостно накритикували се, докато не го адресират.
"Никсън в женски костюм", защото само оприличаването с Никсън не е достатъчно афектиращо. Но по-страшно и подло е може би сравнението със собствения й съпруг, чиято харизма и чар са повсеместно известни и са го спасявали и вкарвали в неприятности еднакво успешно. Малко хора могат да изпъкнат с чар пред Бил Клинтън и Хилъри не е една от тях. В един идеален свят, това не би било и нужно.
Сравненията са абсурдни, когато лични качества се вадят извън индивидуален контекст и се мятат за избирателно ползване в казана "обществено достояние".
Например, в този ред на мисли подходящ, жизнеутвърждаващ проблем за Бил Клинтън, ("Основател, Фондация „Клинтън" и 42-ри президент на Съединените щати", според Twitter автобиографията му; никакво споменаване на модни предпочитания и семейно положение), следва да е кой мотив за президентския порцелан ще избере той като потенциален първи джентълмен.
Дори светът, какъвто го познаваме, да се пренарежда около нас, всичко ще е все така отчайващо същото, докато причините и принципите около пренареждането му зависят от порцелан, семейно положение и костюми.
