Има ли през последните две десетилетия по-трогателна гледка от книгата? Имам предвид физическата книга, с поизбеляла корица, автор, подчертани тук-там редове. През 90-те новите хотели запълваха празните полици на мебелите със събрани из кабинети, читалища и мазета томове на Живков, партизански стихове, съвети за жената, съветски космонавти, та дори някой учебник за инженери.
В един момент това навлезе в тренди кафенета, където идиотски книги тип "слонът при социализма" изразяваха насмешката на новото поколение над старото, погубило, предполага се, живота си в офлайн тъпотии.
Години наред можеше да се видят импровизирани антиквари, наредили книгите върху пейка или направо на земята. Под надписа "всичко по един лев" можеше да видите така ценените навремето томове на "Златни зърна" или "Световна класика" до циклостилни брошури за кандидат-студенти.
Често подборката подсказваше, че става дума за книжния багаж на едно семейство - бащата, детето, бабата - събиран и пазен с години, после изведнъж е станал излишен, защото мазето трябва да се преустрои в дюкян. Известно време спирахме и ровехме в тези кашони, движени от тази древна представа за културата като рудник, където лежат заровени скъпоценни камъни.
После полека лека престанахме да ровим. Стана ни ясно, че важните неща така или иначе ще се преиздават, ако не физически, то в електронен вариант. Че оттук нататък все по-трудно ще смогваме да прочетем все по-огромната продукция, която ни се предлага. А може би и на нас се наложи да опразним мазетата за някакви по-практични цели?
Трудно е някак да се разделиш с книгата, с която си прекарал дълги часове на вълнения: някак ти се иска да я прочете и друг.
Да мине през подчертаните места, през петната от кафе, през прегънатите страници, където си заспивал. Наследили сме това от времето, когато книгите са били малко и именно за това - място, през което задължително минава всеки. Днес синовете вече не прочитат книгите на бащите си; твоята книга няма защо да интересува другия човек, защото той просто си купува някаква друга книга, произведена от пазара по неговия вкус.
Прочиташ и хвърляш, прочиташ и преинсталираш на таблета. И книгата остава разкрачена между високата си символична стойност и физическата маса, която задръства жилището ни: не ни дава сърце да я изхвърлим, но все по-ясно ни става, че няма за кого да стане отново важна, както е била за нас.
Различни групи редовно организират безвъзмездно даряване на книги под различни форми: едни подаряваха сбирките си на общинската библиотека или училище, други организираха обмен на книги, при който взимаш каквото ти се чете и оставяш каквото си прочел. Не говоря за бизнес инициативи на издателите от типа "подари книга за Коледа", а за спонтанен идеализъм, породен от вярата, че книгата е необикновена вещ. Вярно, че да подариш примерно сандвич, може да е по-необходим за един безпаричен човек, но тук практичното няма нищо общо.
Не бих употребил и думата "духовно" заради странните заглавия, които циркулират при тези идеалистични жестове - за повечето от тях бих викал "За Бога братя, не четете!" Като че ли книгата като предмет е загубила връзка със съдържанието си и духовните йерархии, в които сме свикнали да я полагаме.
Самият акт на четене се е превърнал за някои елитарни младежи в странна субкултура: духовното не е да проникнеш в света на Бодлер или Вирджиния Улф; духовното е станало селфи-преживяване - да виждаш себе отстрани седящ на пейката и четящ, и хората си казват - виж ти, не попипва телефона си, а чете. А че книгата е някаква конспиративна теория за жените, забременели от извънземни, все едно.
Непрекъснато се оплакваме, че днес по-малко се чете, под 50 на сто от българите, казват, са прочели по една книга за изминалата година. Всъщност това не е вярно.
Дигиталната революция направи така, че четем много, много повече от преди.
Просто не четем от начало до край предмета "книга": влизаме в потока на думите, прескачаме от страница в страница, от автор на автор, никога истински не почваме и тъкмо за това и не свършваме. Носталгията по книгата в този смисъл е носталгия по една култура с начало и край, която можем да притежаваме.
Прочетох, мое е, знам го, давам ти го. Нещо като спасителен пояс в шеметно разширяващата се дигитална вселена от знаци, в която се чувстваме загубени.
Наблюденията на проф. Дичев и то върху най-будната част от младите хора – студентите, не могат да бъдат поставени под съмнение. Не е вече онова време, когато търсените книги, въпреки значителните тиражи (фантастични за днешно време) се продаваха „под тезгяха”. По-малобройни са читателите, защото новите технологии, най-вече телевизията със сапунените сериали и останалите развлекателни предавания, задоволяват потребността на хората, някой да ги занимава с нещо, за да минава времето. Книгата изисква от своя читател себеотдаване и концетрация; когато четеш някоя книга, ако тя те е обсебила в своя свят, ти и след като я оставиш настрана, продължаваш да си със нея. Докато в безвремието в което живеем, поне за мене е така, е все по-трудно за хората да се откъснат от всички тези, най-вече неприятни тегоби на ежедневието и да се потопят в света на книгата. Затова и развлекателното, това, което завладява агресивно и зрението и слуха, което не изисква интелектуално усилие, за да го осмислиш, има такъв голям успех в състезанието си с книгата. Затова сме и свидетели на все повече перманентно пребиваващи във верикална кома хора, за които режисьорите на развлекателните предавания предвидливо, на смешните места в предаването, записват смях, за да разберат те, че има нещо смешно, за да се засмеят.
Този уж професор е великолепен в изказването на баналности. Браво!
Не знам колко % са 'четящите', но 99% от тях ще си скъсат г*** да парадират с това. А както знаем такъв клоун може да те откаже и от хубава книга, достатъчно е Той да я е чел. Професоре, вий сте инсталирал под вола теле, истината е проста - ако децата ти не са чели книгите, които си пазил за тях, то или изобщо не четат, или си им напълно безинтересен.
Макароне, ти нещо се отнесе. Не разбрах това "не подлежащо на ерозията на времето" за четенето, за книгите, за думите или за прочетеното става въпрос, защото единственото от тези 4, неподлежащо на ерозията на времето са думите.
А защо трябва да се чете? Май Ницше беше се изцепил по повод образованието: „Защо възпитавате господари, като ви трябват роби?“ Моят приятел бай Спиро комбайнера от село Тарамбуково, една книга не е прочел, шльока домашна парцуца с пръжки за мезе, докато киризи сливата на Пепа по Пайнера и е вечно ухилен. Де що съм видял някой четящ, еле пък и с диплома за висшУ, все е нацупен, щото се чувства недооценен…
Не е важно колко, а какво четем..... Ако това правило се приложи за нещо друго, а не за книги, е лесно човек да се ориентира. - Не е важно колко приятели имаш, важно е на колко от тях можеш да разчиташ в труден момент. Или ако се обърнем към литературата – Кума Лиса има 400 хитрини, но се проваля, Ежко Бежко има една – но тя го спасява. Но за книгите? Кой е този авторитет, който да ни препоръча, книгите, които си заслужава да прочетем, вместо да се” удавим” в океана на „книжната продукция”? За предните поколения, към които съм и аз, в това отношение нещата бяха ясни. Аз като юноша, а и всички от моето поколение, нямахме проблем в това какво да четем. Имаше един неписан списък от „задължителни” книги, който беше останал от предните поколения: Като се започне с Том Сойер и Хък Фин, Чичо Томовата колиба, адаптираните версии на Робинзон Крузо и Гаргантюа и Пантаргюел, Островът на съкровищата, От земята до луната и около луната, Тримата мускетари, Без дом и още и още, стотици заглавия, които отваряха пред нас прозорец към света, очароваха ни с проявената смелост, изобретателност и благородство на любимите ни герои. И по-късно, при „сериозната” литература грижата да ни насочват имаха издателствата. Не е полит-коректно да хваля безупречния избор на редакционните колегии на издателствата по време на социализЪма, но това е истината. При преводите на англоезична литература, към която съм пристрастен, убедено мога да твърдя че много малко са писателите (а и поетите, макар и в по-малка степен),които са писали на английски език и които заслужено се радват на световна слава, които да не са превеждани и издавани в България по онова време. А преводачите, преводачите бяха като за „световно”: Тодор Вълчев, Кръстан Дянков, Надя Сотирова, Александър Хрусанов, Цветан Стоянов, Димитри Иванов, Петко Бочаров...... и всички останали. Който беше чел „Сонетите” на Шекспир, преди да бъдат преведени от Валери Петров, за него „Сонетите”, преведени от Владимир Свинтила ще си останат докато е жив „СОНЕТИТЕ” на Шекспир. А също така – „Лирика” – та на Робърт Бърнс. Или преводът на Пърси Биш Шели – направен от Илия Люцканов и Цветан Стоянов..... Какво трябва да се направи, за да се върне отново сигурността, че когато ти препоръчат някоя книга и я отвориш, това ще си заслужава труда, аз не мога да кажа. В противен случай – това ще прави вездесъщата реклама с натрапването на поредните бестселъри – най–продаваната стока!
Дияне, щото „мъдростта идва със старостта“ – така разправя един друг. Мъжът докато мисли с долната си глава, все глупости прави, колкото и книги да е чел
Много харесвам начина на мислене на Ивайло Дичев. Той е един от малко или по-вероятно от многото нормални хора в България, които не използват агресията като метод за правене на кариера и заради това са слабо познати на широката общественост. Непрекъснато ни натрапват колко хубаво нещо е книгата и колко е хубаво да се чете. Така е, но не на всяка цена. Ще перифразирам автора: "Важно е качеството, а не количеството на прочетените книги". А това дали дадена книга е качествена, всеки трябва да определи сам. Под влияние на социалната среда, разбира се Всъщност това важи за всяка нормална човешка дейност.