През тази седмица се навършват точно 10 години от началото на т.нар. Либийска революция, свалила от власт дългогодишния диктатор Муамар Кадафи. През това време страната потъна в хаос и две граждански войни, а населението й продължава да страда и до днес, въпреки природните богатства, с които разполага.
Разпадът на държавността почти докара Либия до нивото на "провалена държава" и я превърна в регионален център за трафик на мигранти, оръжия, наркотици и антики към Европа. Така ужасът на хилядите удавили се в опита си да достигнат Стария континент, може да се сравнява единствено с този при откриването на масови гробове по бойните полета на Либия.
В продължение на години страната бе разделена на източна част с правителство в Триполи, подкрепено от ООН, Турция, Катар и Италия и западна част с управление в Тобрук, където контролът се държи от ген. Халифа Хафтар, който от своя страна разчита на помощта на Русия, ОАЕ, Египет, Франция, Саудитска Арабия.
И все пак в началото на този месец като че ли е появи лъч светлина.
След петмесечно хлабаво примирие и много усилия, в крайна сметка ООН успя да организира мирен форум в Женева с участието на представители от всички райони на Либия.
Там 75-членния орган прие пътна карта за излизане от конфликта и избра бизнесмена Абдул Хамид ал-Дабаиба за премиер и Мохамед Юнис ал-Менфи за глава на тричленния Президентски съвет.
Менфи служеше като посланник в Атина през 2019 г. и бе изгонен от гръцкото правителство, заради мемурандума между Турция и правителството в Триполи за регулиране екслузивните им икономически зони.
По ирония на съдбата този човек сега ще бъде председател на Президентския съвет и фигура, с която Гърция ще трябва да се съобразява.
Основната тежест все пак ще се падне върху Дабаиба, чиято непосредствена задача е да състави приемливо за всички правителство, а впоследствие да организира избори в края на годината.
Всичко трябва да се случи в условията на едно разделено общество, в което командирите на локалните племенно-кланови въоръжени милиции имат по-голямо влияние и сила, отколкото държавните институции.
Това означава прилагането на спешни реформи на почти всяко едно ниво, които трябва да подготвят почвата за следващото правителство след изборите и възстановяването на държавния суверенитет над цялата територия на Либия.
По-голямото предизвикателство обаче представляват външните играчи, които са здраво стъпили на терен.
През октомври, когато бе постигнато примирието, ООН оцени, че в Либия има около 20 000 чуждестранни наемници. Голяма част от тях са сирийци, обучени и екипирани от Турция, които подкрепиха правителството в Триполи.
Друга съществена част са руски наемници от частната военна компания "Вагнер", действащи на страната на ген. Хафтар, които контролират директно две военни летища и укрепиха сложна фортификационна мрежа между пристанищния център Сирт и Ал Джуфра.
От своя страна ОАЕ осигури посредничество за участието на въоръжени групировки от Судан също подкрепящи Хафтар. Сред тях са и печално известните милиции Джанджауид, които са подозирани в извършването на военни престъпления в Дарфур.
Според условията на примирието всички те трябваше да напуснат Либия до 23 януари. Това обаче така и не се случи. Даже напротив - през последните седмици Русия увеличи присъствието си с още 300 души от "Вагнер" - знак, че наемниците трудно ще се изтеглят скоро.
Те вероятно са най-сигурната гаранция за защита на интересите на външните сили, които инвестираха твърде много ресурси в Либия, превръщайки страната в поредното прокси поле на сблъсък между тях и част от по-широката битка за влияние в района на Средиземноморието и Близкия Изток.
Реално погледнато споразумението с ООН не е продукт от вътрешнодържавни процеси на помирение, а по-скоро изглежда като компромис между външните сили - най-вече Русия и Турция.
Това, което прави впечатление в приетата пътна карта от форума на ООН, е конкретна част от текста, пряко засягаща Турция. Според т. 10 от чл. 6 не се предвижда разглеждане на предишни международни споразумения, подписани от правителството в Триполи - а единственото такова е именно с Анкара.
В края на 2019 г. двете страни се договарят помежду си за свързване на своите изключителни икономически зони чрез коридор, пресичащ зоните на Гърция, Кипър и Египет. Споразумението е жизненоважно за стратегията на Анкара в Средиземно море и достъпа до природните ресурси там, а всяко едно управление в Либия би било напълно неприемливо от турска гледна точка, ако то отхвърли меморандума за морските граници с Триполи.
Подобна клауза в пътната карта изглежда като сериозен удар по гръцките, израелските, кипърските и френските интереси в Средиземно море и най-вече по съвместния им проект за 1900-километров газопровод. Неслучайно президентът Еманюел Макрон бе първият, който покани Манфи на официално посещение.
В този смисъл Дабаиба е особено подходящ избор за Анкара, тъй като той през годините е установил богати бизнес връзки Турция и като цяло се счита за близък до нея.
От своя страна влиянието на либийския политик ще бъде балансирано с това на ген. Хафтар, който продължава да бъде фактор. Пътната карта от Женева не повдига въпроса кой ще бъде главнокомандващ либийската армия в бъдеще, а момента за такъв се води именно Хафтар.
Той е близък и зависим от Русия и в по-малка степен - от ОАЕ, което значи, че Москва и Абу Даби запазват един от основните си политически лостове за влияние в Либия.
В така създалата се ситуация единственият вариант форумът в Женева да има дългосрочен успех е само, ако външните сили продължат да разглеждат резултатите от него като ползотворни за себе си.
В противен случай Либия много лесно отново ще се върне към затворения кръг на войната и хаоса, които вече 10 години раздират съсипват страната.
