Така и така стана ясно, че Вежди Рашидов няма да си ходи, „група" известни артисти реши да съчини писмо в негова подкрепа. Да вържем гащите по-здраво, защото знае ли се в тия смутни, културни времена кого и накъде може да го отвее вятърът.
Всичко тръгна от статус на продуцента Магърдич Халваджиян, в който всъщност фокусът от политическия гаф на министъра беше изместен към народопсихология. Според това добре написано и емоционално мнение, искащите оставката на Рашидов („може би най-добрият културен министър в новата ни история", според Халваджиян) го „изяли", защото е успял и богат.
А българинът - в своя събирателен образ - не обича успелите и богатите, нали така.
С други думи: Рашидов се оказа мразен на класов принцип. Едва ли не - завиждат му, защото дразни с парите и успеха си.
Това даде устрем на т.нар група известни български артисти (сред които Димитър Рачков и Любомир Нейков от театър "Мелпомена") да обяснят горе-долу същото в писмото си, излагайки какви културни министерски добрини са се случили, благодарение на Министър (да, с главно "М") Рашидов.
Няма да коментирам съдържанието на този текст - в него цялата работа, която един министър по условие трябва да свърши, е представена в леко героичен, дори последномохикански план.
За недопустимото му поведение, засягащо свободата на словото, не се казва нищо. Искането за оставка е наречено „поредните опити да се дискредитира неговото име".
Авторите на писмото не допускат, че протестът няма нищо общо нито с името на Вежди Рашидов, нито с парите му, нито с таланта му на скулптор. Протестът е срещу самозабравил се министър, който официално заплашва и пуска недоизказани „компромати", за да наказва журналисти. Това е повече от достатъчно един политик с подобно поведение вече да не е част от „демократична история на България", както я наричат защитниците на онеправдания Рашидов. Толкова.
Самото писмо е показателно и с още нещо - в него на езиково въоръжение се връщат изрази и думи, които помня от пионерските си години. Какво ще кажете например за: „далновидното управление на държавните ресурси", „непоклатимата му воля", „благодарение на персоналните усилия на г-н Рашидов", „по-справедливо заплащане за своя труд", „хората на изкуството получиха възможност да работят в по-модерна съвременна база"...
Може би някъде по чиновническите чекмеджета все още има бланки с подобни емоционални комунистически дитирамби, в които просто се попълват актуални имена на тези, които трябва да бъдат „подкрепени" и спасени от народния гняв.
Четох го няколко пъти и все не мога да си представя артисти - при това наистина страхотно талантливи артисти - да седнат и да създадат спонтанно подобна четка на овехтял конюнктурен език.
Все не ми се иска да повярвам, че артистите, чиято работа е да правят изкуство, да извисяват с идеите си, да извеждат отвъд делничното политическо джафкане, могат да сътворят такова епистоларно клише.
И не е въпросът в това взели ли са „половин стотинка" от „държавната ясла", както е модерно да се казва - харесва ли ни като продукт или не, трудът на тези артисти е видим. Не ме интересуват парите на нито един от група „Мелпомена", както не ме интересуват мултигруповите скулптори на министъра и хонорарите за тях.
Изумително е обаче умелото избягване на конкретния повод за искането на оставката и пакетирането на защитата от страна на „групата известни артисти" на принципа „окепазявате добрия човек".
Да си готин пич, не е професия, както казват руснаците.
Прероденият жанр на възхвала на държавен служител с фалирал имидж не се връзва с естествено битие на хора-артисти. Свободата на духа изглежда подиграна, облечена в хилави пиарски клишета. Подиграна е и позицията на онези, които вечно осмиват обществените нелепици, но възпяват министъра в раболепно продължение на апострофа на продуцента си.
Естествената чувствителна артистична реакция дойде този път след нехайно мълчание относно казуса „Рашидов, журналистите и държавната ясла".
След мълчание относно по-големия проблем - поправката към Закона за културното наследство.
Но пък кацнала точно тогава, когато стана ясно, че културното министерско кресло си остава на Рашидов.
