София-Милано. Полетът е час и петнадесет минути. Кацане, приповдигнато настроение. Във въздуха се усеща мирисът на предстоящото дерби. Наел съм си евтина мотелска стая в покрайнините на града. Настаняване. Въпреки предложението за вкусно ризото с порчини, трябва да откажа - чакат ме дълги разходки и попиване на миланска култура.
Стигам до „Пиаца дел Дуомо". Пие ми се кафе. Сядам в най-близкото до погледа ми. На стената са окачени синьо-черни шалчета. Плакат на Джачинто Факети. Собственикът е фен на Интер. Разказвам му причината за моето посещение. Усмивка на лицето му. Настанява ме до телевизора и пуска видео. Годината е 1997, 13 април. Интер побеждава Милан с 3:1. Герои са Юри Джоркаеф и Саморано - какви играчи! Над бара виждам змия и червен кръст - символът на Милано. Разказва ми за любовта си към Интер, предадавана от поколения. Не просто любов, а вяра, начин на мислене и идеология. На заден фон се чува C'e solo l'Inter ("Има само Интер"). Изпраща ме с усмивка.
Наблюдавайки минувачите, събирам дребни монети за вестник. Спортните страници са запълнени с анализи и коментари, основна тема е предстоящият сблъсък между Интер и Милан. Интервюирани са фенове и на двата отбора. Тези на „нерадзурите" са пред дилема - Милан или Юве? Кой искат да е следващият шампион на Италия? Може би най-трудният въпрос за един интерист. „Искам Милан да е шампион, предпочитам по-малкото зло". На долния ред чета „Разбира се, че Юве трябва да е победител. Другият отбор е синоним на вражда, на война". И, дочитайки буквите, изпълнени с фенски пристрастия, решавам да се върна в кафето, за да попитам възрастния италианец. Отговорът е искрен, погледът му е задълбочен: „Нека Интер победи, другите отбори не ме интересуват".
Поглеждайки към яркото слънце, се питам кое е по-силно - обичта към любимия отбор или омразата към противника? Отговорът е път, който всеки сам за себе си трябва да извърви.
Допушвам цигарата. Насочвам се към улица „Монтенаполеоне". Искрящи витрини около мен. Шикозни рокли, прочути марки. Слънцето залязва. На няколко метра от мен се намира и следващата ми спирка. Още от надписа на вратата разбирам, че съм попаднал в „свърталище" на „росонери". Фенове, облечени с червено-черни тениски - фенове на Милан. Сядам на ъглова маса и си поръчвам еспресо. На съседната маса разговарят висок мъж и чернокосо момиченце. Гледа своя баща с любопитни очи и научава за славните години на Барези, Малдини, Ван Бастен, Гулит. Разказът е допълнен със снимки, под всяка от които е записано името на играча. Великолепна колекция! По радиото се чуват думите на треньора на Милан Алегри за предстоящото дерби: „Сега или никога!". Допивам кафето.
Напът за мотела се замислям за всичко, преживяно днес - лицата, запазили се в съзнанието ми, мирисът на италианска кухня, залязващото слънце. И, ненамирайки отговор на много въпроси, пред съзнанието ми изникват като на лента паметни двубои между двата съперника.
Победата на Интер през 2000 година с 2:1. Капитанската лента на Хавиер Санети. Гредата на Рекоба. Пурата на Марчело Липи.
Победата на Милан през 2001 година с 3:1. Три гола за шест минути. Фатих Терим начело на „росонерите". Голът на Шевченко. Радостта на Индзаги.
Заспивам с мисълта за предстоящите емоции. Очаквам сблъсъка на култура, традиции, поколения, сблъсъка на фенове, обичащи отбора си. Така, както аз обичам италианското слънце.
