Вече повече от 20 години, откакто България тръгна по пътя на прехода, в спорта ни се опитват упорито „да открият топлата вода". Управляващи и управлявани отрекоха напълно старата система, която през 1988 г. превърна страната ни в четвърта сила в олимпийското семейство, но така и не намериха нова, която да я замести.
Спортисти, треньори, федерации, министерство или агенция се въртят в един омагьосан кръг, от който като че ли няма излизане. Вместо да направят по-простото и доста по-лесното: да вземат от чуждия опит.
Дори само към Европа да обърнем поглед е достатъчно, защото няма страна, която да не е изживявала своята криза и в спорта. Ясно е, че не можем да копираме системата едно към едно, но тя може да бъде ефективна дори и адаптирана.
И тъй като е най-добре да се учим от най-добрите обръщаме поглед към Испания - страната, която диктува футболната мода в света и на клубно (чрез Барселона) и на националния ниво (чрез световната титла на „ла фурия роха"). Освен това има шампиони в плуването, тениса, баскетбола, леката атлетика, пилот във Формула 1, две писти за Формула 1, два големи турнира в тениса, списъкът е дълъг...
Но не само за това можем да почерпим опит именно от там. Едва ли са много хората, които знаят, че в продължение на близо 40 години - по времето на режима на Франко - спортът в Испания е в пълно забвение. Тогава учениците не са имали дори по един час физическо на седмица. Такива занимания били въведени единствено в чуждоезиковите училища. Днес едва трима на всеки десет испанци спортуват редовно. Да ви звучи познато?
Държавна политика
Първото, което можем да „откраднем" - превръщането на спорта в държавна политика. Макар че това не е испански патент. Спортът е държавна политика и в Гърция, и в Турция. Но навсякъде по различен начин.
В испанския вариант, а защо не и в български, това означава доста голяма част от бюджета на Комитета по спорта (или Министерство на спорта) всъщност да отива за любителски спорт на всички нива - като се започне от дейности, които популяризират практикуването на спорт и здравословния начин на живот и се завърши с училищния и университетския спорт. Това ще позволи практическо въвеждане на здравословно хранене в училище, възстановяване на училищните отбори, първенствата и турнирите между тях, както и между университетите. Все неща, които не бяха непознати у нас до преди години...
И още едно проявление - инвестиции в спортна инфраструктура. Но не стадиони и големи зали за професионален спорт, защото те са приоритет на клубовете и техните собственици. Изключението се прави само когато страната решава да се кандидатира и съответно спечели домакинство на голям форум. Но за това малко по-късно.
Спортната инфраструктура, която се строи със средства от бюджета е предназначена за любителите. Така в Мадрид например се появи паркът „Валдебебас". Да, там е и спортният град на Реал (Мадрид), но той не е строен от общината, за разлика от самия парк, който е рай за велосипедистите и за онези, които искат да се разходят сред природата в рамките на града. И не е само той - общият размер на спортните съоръжения в общината е 3 000 000 квадратни метра.
У нас не разполагаме с такова пространство, но и една мъничка част ще ни е достатъчна. Ако някой се погрижи между блоковете във всеки квартал да има детска площадка, в един квартал поне едно игрище за волейбол, баскетбол, футбол, във всяко училище здрави врати за футбол, баскетболни кошове, мрежа за волейбол, може да се надяваме да се роди новите Бербатов и Стоичков, Пламен Константинов и Тодор Стойков. И още нещо - ако в изграждането им участват само български фирми, местна работна ръка и се прави с родни материали това може би ще помогне и на икономиката, поне малко.
Законът
И третото проявление на държавната политика спрямо спорта - приемането на закон. Със строги правила, които да се спазват. И които да позволяват данъчни облекчения за всички, които искат да инвестират в тази дейност. В Испания, например, спонсорите извадиха 25 милиона евро за спортистите, които представяха страната в Пекин. Очаква се за Лондон 2012 сумата да нарасне с поне 10 милиона евро. В резултат на това фирмите ще получат данъчни облекчения на стойност до 90% от внесените суми. И пак стигаме до правилата. Защото дори да има средства спонсор не бива да става всеки. Фирма, чийто проекти или продукти са в разрез с идеите и целите на спорта просто няма място в него. Това затваря вратите на някои компании, но на тяхно място ще се появят други.
Професионалния спорт
Има ли спонсори, ще има и професионален спорт. Защото той трябва да е тяхна грижа. Ако не изцяло, поне в по-голямата част. Държавата може да помогне с изграждането на съвременна анти-допингова лаборатория, например, или с организацията на форуми и конференции на спортни теми, за квалификацията на треньори, лекари, физиотерапевти, психолози и останалите кадри, без които дори и детския спорт е невъзможен. Другото обаче е за спонсорите. А когато те помогнат за по-добър професионален спорт не бива да забравят децата. Редовните срещи със звездите - като част от добрата работа между държавата и онези ги подкрепят могат да действат стимулиращо на децата, които все още се колебаят дали да се занимават със спорт, макар и любителски или да останат пред компютрите.
Отново стигаме до нещо, което да „откраднем" от испанците. В последните години там успешно функционира планът АДО, създаден по инициатива на покойния вече Хуан Антонио Самаранч. Представители на олимпийския комитет, на комитета по спорт, на фирмите спонсори, на националните радио и телевизия изграждат Асоциацията на олимпийските спортисти -организация, която се грижи за финансовата стабилност на федерациите. Тя е тази, която предоставя годишни стипендии на професионалните спортисти, според резултатите им от предходния сезон. Колко ще получат зависи от класирането им на световни, европейски първенства, олимпийски игри, в ранглистите. Голяма част от парите са от спонсори. Само за игрите в Лондон бройката на стипендиите е 173. Още 200 са индивидуалните планове за подготовка.
Държавата не трябва да има нищо общо и със строителството на големите спортни обекти. Стадионите принадлежат на футболните клубове. Те решават кога и колко да инвестират в ремонта им. И как освен разходи да им носят и приходи. Залите пък се правят от големи фирми, които влагат собствени средства и привличат съответните спонсори, за да съберат средства за издръжката им след като ги направят.
Разбира се, този модел не е единствен. И може и да не пасне у нас. Но поне е вариант, над който си заслужава да се помисли.
