В квартал "Гърбавица" в Сараево стенопис е увековечил момента, в който Ивица Осим хвърля оставката си като селекционер на Югославия. Датата е 23 май 1992 година.
Осим завинаги ще си остане човек от махалата, която се оказва на фронтовата линия по време на войната и понася едни от най-тежките разрушения. До образа му стои изписан и цитатът от онзи ден.
"Това е мой личен жест. Можете да го разбирате както искате, това е мое лично решение. Няма да казвам защо и няма да обяснявам - вие много добре знаете. Но ако не друго, това е единственото, което мога да направя за този град, за да помните и вие, че съм роден в Сараево и знаете какво се случва там. Само това."
Днес фасадите на панелките все още носят следите от обстрела. До тях е стадионът на Железничар, който под ръководството на Осим стига до полуфинал за Купата на УЕФА през сезон 1984/85. Съоръжението е в процес на реконструкция, а през 1992-ра е опожарено почти до основи.
Повече от 30 години след войната Сараево продължава да носи белезите ѝ. Нормално. Те не се лекуват лесно.
Капитанът на Босна и Херцеговина, 40-годишният Един Джеко, започва кариерата си именно в Железничар.
Когато други напускат града, той няма тази възможност и остава в Сараево.
"Много футболисти започват, ритайки топка по улиците. За мен това беше невъзможно - спомня си той. - Но когато войната свърши, бях много по-силен психически."
Истории като тази дават нагледна представа какво означава класиране за световно първенство за места като "Гърбавица", за останалата част от Сараево и за цялата страна. А тя не е никак голяма. Босна има население от едва три милиона души - приблизително колкото вечния Рим. Затова подвигът на Джеко с новото поколение футболисти, много от които израснали в босненската диаспора в САЩ, Австрия, Германия и Швеция, е още по-символен.
В същото време в Зеница - град, известен с един от най-големите затвори в бивша Югославия, Босна заключи мечтите на Италия за световното първенство и хвърли ключа за още четири години.
Както и срещу Уелс седмица по-рано, отборът на Сергей Барбарес стигна до късно равенство и спечели след дузпи. Наказателните удари се биха пред две внушителни панелни кули от съветски тип, чиито жители излязоха по балконите, размахвайки факли и палейки пиратки.
Когато победата стана факт, ултрасите зад вратата разпънаха транспарант с изображение на американска виза за фенската група Fanatico. Те отиват в САЩ, Канада и Мексико.
А италианците, които бяха вдигали победоносно ръце в Бергамо, когато научиха, че Босна ще бъде съперникът им във финалния плейоф, гледаха отчаяно.
Особено съсипан бе сърцатият им треньор Дженаро Гатузо, който призна, че в навечерието на сблъсъка е прибягвал до приспивателни заради огромното напрежение. Във вторник през нощта и най-силните медикаменти едва ли са му помогнали. Босненците също имаха проблеми със съня, но по съвсем различни причини...
Цялата страна се изсипа по улиците, а Сараево бе залято от възторжени тълпи, които пееха и танцуваха. 20 години след първото и единствено участие на Босна на световно първенство празненствата изглеждаха така, сякаш това се случва за първи път.
Успехът бе жадуван, изстрадан и заслужен. Босна има своите нови герои. И как да е иначе?
Как да се забрави онзи блокиран с глава удар на Тарик Мухаремович срещу Хари Уилсън в мача срещу Уелс. Да поговорим и за Керим Алайбегович? Той е следващата голяма надежда на Босна, след като младокът асистира за изравнителния гол на Джеко в Кардиф и реализира решаващата дузпа срещу италианците.
18-годишният Алайбегович не започна като титуляр срещу Италия, но когато се появи на терена, кадифеното му първо докосване и елегантната техника веднага направиха разликата. Понякога просто си личи, когато един играч е специален и Керим показа, че съвсем скоро може да блести на много по-големи сцени от овехтелия "Билино полйе".
В този ред на мисли - много се говореше за суровите условия около финалния бараж в Зеница.
Ръждясалият стадион е собственик на Челик, който се състезава във втория ешелон. Италианците не са най-подходящите да критикуват инфраструктурата, предвид състоянието на много от собствените им стадиони, но въпреки това не пропуснаха да отбележат, че "Билино полйе" е съоръжение, достойно за трета или четвърта дивизия на Ботуша.
До тренировъчната база на босненските национали пък има конюшня с цвилещи коне, а скромността на местния пейзаж рязко контрастираше с високомерността и последвалото унижение на Италия.
Лидерството на Джеко обаче беше образцово през цялото време.
Осъзнавайки колко неприятно беше да се гледат кадрите с радостта на италианските играчи, когато научиха, че ще срещнат Босна, а не Уелс, той призова феновете да покажат уважение и да аплодират италианския химн.
"Италия беше първият отбор, който дойде да играе в Босна след войната - каза той. - Може би хората не помнят или не знаят, но Италия пристигна за приятелски мач през 1996 година. Затова трябва да сме благодарни завинаги. По време на мача ще бъде война. След това - приятели, както преди. Каквото стане - стане. Това е футболът."
И все пак, когато хората се събраха около Вечния огън в Сараево, радостта напомни нещо много важно - футболът никога не е само футбол.
Той е култура, идентичност и принадлежност, гордост, спомени и митология. Това бяха 120 минути, които остават завинаги на места като "Гърбавица", Зеница, Мостар и на всяко късче земя на планетата, на което живеят босненци.
И след години дори стените ще разказват за онази луда нощ на "Билино полйе", озарено не само от факлите по трибуните, но и от тези от панелките.
