Да си психично болен в България е по-зле и от това да си прокажен. Без значение дали по времето на Байтошова или Бойкова България. Прокажените ги отделят в колонии, където живеят заедно със себеподобните си, а психично болните като шизофрениците например, живеят заедно със семействата си.
За да бъдат настанени в болнични заведение, тъй като в повечето случаи самите те не желаят, близките им трябва да викат полиция, да доказват по съдебен път, че са агресивни и опасни и тогава ги прибират в психиатрия. После пак ги пускат. Но някой трябва да следи дали болният си пие редовно лекарствата, защото спре ли ги, настъпва адът за близките.
Такъв беше случаят с 21-годишния Роналд Стоянов от Велико Търново, който закла майка си, след като семейството му извървя цялата тази процедура. Младежът е проявявал агресия, видна от всички съседи и роднини, и никой не е бил в състояние да каже кога и дали изобщо си пие поддържащите медикаменти. Той намушка майка си, докато спи, именно след едно такова пускане от психиатрия.
През март 2001 г. психично болната Даниела уби тригодишния си син, а бесни таксиметрови шофьори за малко не влязоха в парламента, предизвикани от новината за Пепи, открит мъртъв в Южен парк; октомври 2004 г. Красимир, отличник от математическата гимназия в Благоевград, уби своя брат близнак и майка си, която е лекарка; януари 2011 г. тийнеджърът от Кърджали Джуни уби майка си и братчето си; юли 2012 г. 21-годишният Роналд Стоянов закла майка си; психично болен съпруг, тормозил семейството си чрез агресивни прояви, беше сред причините, наред с ниските доходи и грижите за три деца, учителката Илияна Иванова да направи срив през декември м.г.; януари 2013 г. семейство в София беше избито, най-вероятно от един от двамата психично болни синове, или от бащата, за когото се допуска, че не е издържал на грижите и напрежението вкъщи, полагани от повече от 20 години...
За последния случай съседи казват, че са подозирали, че момчетата не са добре, но очевидно не са лекувани. У нас е срамно да признаеш, че в семейството ти има психично болен човек. Съседите на Савови са знаели рождените дни, защото са черпели, но не и дали наистина двете момчета са имали психичен проблем. Родителите са се опитвали да се справят сами - и на единия от двамата му е дошло в повече.
Непосилно бреме е и двете ти деца да са болни от неизлечима болест, трудно и мъчително е за човек да живее, осъзнавайки, че няма да се радва на сватби и внуци, а мъчителни болнични престои и мисълта кой ще се грижи за тях, когато родителите умрат.
И майката на 20-годишния Адам Ланза, който застреля 20 деца и шестима възрастни, сред тях и нея, се е опитвала да се справя сама. Единственото, което помнят нейни приятели да е споделяла, е, че става все по-трудно да се справя с него. Това споделила и бабата, вече мъртва, от убитото семейство Савови преди три седмици.
"Психо" беше дамга и в социалистическа България. Тогава, за да не цапа нищо имиджа на идеалното общество от хармонично развити личности, домовете за изоставени деца, "лудниците", домовете за умствено изостанали и всякакви други нехармонично развити граждани бяха извън градовете или в забутани малки селища. Далеч от погледите, далеч от всички.
Помните ли документалния филм "Дом №8" на режисьора Николай Волев? Така и не стигна до широката публика. Неговият "родственик" в днешна демократична България е филмът за Могилино на екипа на британската обществена медия БиБиСи.
Грижите за психично болните в България се ограничават до осигуряване на лекарства, но извън това не се прави почти нищо и психично-здравната помощ е продукт с ниско качество. Това е проява на тоталната липса на грижи за нашите пациенти, заяви пред БНР директорът на Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" д-р Цветeслава Гълъбова.
Първите, които пострадаха от срива на здравеопазването, бяха психиатриите. Стотици психично болни хора бяха "изписани" и останаха буквално на улицата, тъй като близките им не искаха да се грижат за тях, а хосписи няма, нито пък има кой да ги приеме там с мизерните им пенсии. Повечето разчитат на минимални инвалидни пенсии от по стотина, максимум 150-200 лева, тъй като нямат трудов стаж, а и не могат да работят.
Едно от добрите постижения по време на социализма обаче бяха трудовите кооперации към много от психиатриите, където пациентите се трудеха - тапицерски, дърводелски услуги и др. За необходимостта да полагат труд, включително и като вид терапия, и за да не се десоциализират, говори и д-р Гълъбова.
Въпреки 17-те институции у нас, които уж се занимават с психичното здраве, на практика резултатите са нулеви. Дори от тази година психиатри предупредиха, че са възможни още по-големи проблеми с оказването на такъв тип помощ. Причината е прехвърлянето на тази дейност от здравното министерство към НЗОК. Това означава, че дори пациенти с леки депресии вече ще трябва да се водят на отчет в болници или диспансери.
Досега отделни психиатри можеха да осъществяват диспансерното или амбулаторно наблюдение на хора с психични разстройства. Така например не беше необходимо пациент с депресия да фигурира и в регистрите на психиатричните диспансери и клиники. Според д-р Аничкина именно възможността да останат анонимни позволява на много пациенти да се лекуват.
"Много от хората, които имат нужда от помощ, не я търсят поради различни причини. Една от тях е тази стигма - да не би някой да си помисли, че той е луд, да не му попречи това на работата, при изграждане на семейство", обясни наскоро д-р Анета Аничкина.
Тази година все повече пациенти ще се откажат от помощ заради новото изискване да се водят на отчет в психиатричните центрове. "Всички пациенти да бъдат насочвани към диспансерите, където да бъдат лекувани - това е нарушение на правата. Става дума за всички заболявания, които ангажира психиката - те са много и различни. Да, някои имат нужда от по-сериозно лечение, други нямат и не могат да бъдат поставяни в една и съща позиция и отношение към тях", убедена е специалистката.
Разбира се, на никого не му пука, най-малко на "тежката артилерия" - здравната министърка Десислава Атанасова, която в края на м.г. даде едно самодоволно интервю, за да ни каже, че е успяла да свърши всичко, каквото си е приоритизирала. Макар че би трябвало да поназнайва нещичко от проблема - била е 6 месеца юрисконсулт на психодиспансера в Русе.
Може и да не ви е известно, но Столичната община има одобрена от СОС стратегия за психично здраве за периода 2008-2013 г. Тя е твърде дълга, но един абзац от нея е особено показателен.
"... Изпълнението на стратегията само по себе си не носи гаранция, че нейните цели - подобряването на качеството на живот на лицата с тежки психични разстройства в София - ще бъде постигната. Необходимо е независимо от програмата и нейните отчети за изпълнение да се определят показатели, по които може във времето да се отчита промяната в смисъл на приближаване към целта. Примери за количествени показатели в това отношение са броят на разкритите програми и центрове за конкретен период и броят на лицата, които ползват услугите им..." Колко ли са програмите?
Очаквате психично нестабилни лекари в психиатриите да ви лекуват душевните травми, да облекчат мъките ви? По-добре идете при дявола да ви помогне в ада с ужас, страдания и смърт. Като ви събуди от съня на удоволствията и мнимото щастие, потърсете истината и спрете да се безпокоите. Страхът за кожата ви убива. Докато не се отречете от себе си и от всичко видимо и невидимо, от материя и Дух, ще падате и ще ставате.
Напълно вярно: по-леките психически разстройства се лекуват ефикасно с йога, източни учения и религия. За по-тежките вече се изисква болничен режим, обаче. И пак би могло да се опита в допълнение йога и религии
Г-н Апостол Апостолов, прочетете внимателно статията. Все пак тя е написана за Вас.
В тезата на Макарона (коментар 1) действително има смисъл: политиката и психическото състояние на нацията СА взаимно свързани – но бих я обърнал наопъки. Не че хората постепенно психясват и затова започват да си избират и психясали управляващи. Обратно: некадърната, безотговорна и безпринципна политика насажда ненормални стандарти, ценности и представи – затова психически болните започват да изглеждат не кой знае какъв проблем на фона на всичко останало. И изпадат извън фокуса на общественото внимание – докато някой от тях не причини някоя трагедия. Ако в един стилен ресторант влезеш с изкорубени обувки, провиснал панталон и мърляво яке, ще направиш впечатление. Дали ще ти дадат от съжаление нещо за хапване или ще те изритат, е отделен въпрос – но впечатление ще направиш. Ако обаче същият този ресторант се занемари до ниво квартална кръчма и влезеш в такъв вид, никой няма да ти обърне внимание. Да, ама един ден някой такъв разбива една бутилка в главата на бармана. И всички се разтревожват, и започват да се гледат подозрително и да обсъждат как може да се познае кой има агресивни намерения. Ракиените либерали викат – дай да се погрижим за тия хора бе, трапезните бабаити викат – дай да сложим един фейс контрол на входа, мамка им... И никой не се замисля, че в ТАКЪВ клас заведение ТАКИВА неща е съвсем естествено да се случват. Тоест, те могат да се предотвратят (ако не гарантирано, то поне почти) САМО ако се промени класът на заведението. Основният дефект (и риск), който се проявява за пореден път покрай убийството на Савови, е неспособността на обществото да приоритизира разумно проблемите си. Стане нещо впечатляващо – стряскаме се, викаме, крякаме, караме се, измисли някой някаква кръпка, лепне я отгоре – и се успокояваме. Все едно всеки път като ти избие ръжда по колата, да удряш по една шкурка и няколко четки боя на мястото. Без да се замисляш, че корозията е вътре в шасито и някой ден то може просто да се разпадне на пътя. Та така и с психичното здраве на нацията. То е многостранен проблем, който започва още от неоправданата нервност и грубост в градския транспорт и по улиците. Проблематиката на хората със сериозни психически разстройства обаче е частен случай, които НЕ Е КРИТИЧЕН за нацията и държавата. Колкото и апокалиптично да звучи от устата на разни телевизионни феи на кухненския драматизъм от сорта на Миролюба Бенатова (примерно). Затова говорилнята, която вероятно ще се разрази, е безсмислена: справянето с тази проблематика е въпрос на обсъждане от тесен кръг компетентни професионалисти. Ако трагедията на Савови трябва да стане повод за нещо, то е само едно: да се даде карт бланш на тези професионалисти да се съберат и да кажат какво МОЖЕ и Е РАЗУМНО да се направи. И това решение да се реализира от властта в оперативен порядък. Без много шум, охкане и вайкане. И без рязане на лентички, много моля. Не историята на Савови да се лее върху цялата нация от всички медии, докато ТЕ не преценят, че „потенциалът на темата е изчерпан“. А всички да тюрлюкаме като стадо пуйки, на които някой е креснал насреща. _________________________________ P.S. Много по-съществен (макар че в случая е само съпътстващ) проблем е този с отчетността на психично болните. Там вече има предмет за масово и обстойно обсъждане: как да се направи така, че хем да не може хора със сериозни психиатрични диагнози да се разхождат без досие, хем да не може обикновен човек да бъде дамгосан за луд само защото в някой момент от живота си е опрял до силни успокоителни. Това е важно най-вече защото, ако се допусне второто, то може да се нареди сред любимите средства за дискредитиране на свестни хора от страна на изобилстващите овластени тарикати и престъпници. Но това е отделна тема.
А като си помисли човек,че преди 30 години не знаехме какво е стрес.Всички болести идват от ядове.А ядовете от гадовете.И те са сред нас.И над нас.