Седим си с една приятелка в едно барче и обсъждаме казуса "Джокович в Австралия".
Или по-скоро "Джокович извън Астралия". Но не това дали е ваксиниран, или не, дали е излъгал, или не, ни вълнува в момента. Говорим си за предизвикателствата, пред които са изправени топ спортистите, за да бъдат във форма 24/7.
Вече не сме 80-те, когато Макенроу се хвалеше, че помитал всички съперници на корта, благодарение на печелившата си диета от кюфтета и сладолед. Днешните атлети, ако искат да са успешни, трябва да забравят не само за кюфтетата и сладоледа, но и че са бозали от майчина цица!
Безглутенови хранителни режими, двуразови тренировки, баро камери, чували сме какво ли не... стана въпрос и за един конкретен спортист.
Честно, вече не помня кой беше, понеже глутеновите и кюфтетените питиета ни бяха вече дошли в повече. Помня обаче, че тоя човек два часа преди лягане не пипал мобилния си телефон. И изобщо практикувал пълно въздържание преди сън и преди важно състезание от всякакъв вид дигитални технологии.
Само книгите му били разрешени. "Моби Дик", "Емил от Льонеберя", такива някакви...
⁃ Вуче, пробвай да не си погледнеш нито веднъж телефона два часа преди да си легнеш! - казва Криси. - Предизвиквам те.
⁃ Това бас ли е?
⁃ Ако си навита, бас е. Ако успееш, печелиш две безплатни питиета.
За навита, навита съм, ама друг е въпросът дали ще ми е физически и психологически възможно да се справя с предизвикателството. Ако е да стискам, за да не се напикая, ще стискам - нема проблем. Ама да стискам, за да не си погледна телефона цели два часа... не знам, човече, не знам!
Може и да издържа, понеже мисля, че съм потайно, но кораво копеле - нещо като Кайзер Созе от "Обичайните заподозрени". Обаче голяма душевна борба ще падне във всеки случай.
А вие колко може да издържите без телефона си? Два часа? Пет часа? Един ден? Имам предвид, ако ви е паднала батерията и сте на пустинен остров без преносимо зарядно, преди да се появи изневиделица Беър Грилс, яхнал лиана (или коала!), и ви спаси? И, не, не да ви спаси живота, а по-скоро да ви спаси от дигитална абстиненция.
Поне от десетилетие вече се говори за увеличаващото се с пандемични темпове число на засегнатите от номофобия - състояние на опасно пристрастяване към смартфона, което кара човек да изпада в панически страх да не би да забрави или изгуби мобилното си устройство.
И както повелява един от Нютоновите закони, всяко действие има своето противодействие, а всяко зло - своето добро. Затова има Ин и Ян, Батман и Жокер, ваксър и антиваксър, тъща и съпруга...
Няма засега официално име за антипода на номофобите - за онези хора, които, без да живеят в землянка насред афганистанската каменна пустиня, отказват да притежават мобилен телефон през 21-и век.
През 19-и са им викали лудити, с ударение на първото "и". Кръстени на митичния крал Лъд, обитаващ Шеруудската гора, лудѝтите са били хора, които са имали навика да трошат тъкачни станове като знак на протест срещу промените, дошли с промишлената революция.
С други думи, хич не им се нравил прогресът и искали всичко да си е по старому - така, както е било преди да дойдат машините.
В наши дни наследници на лудѝтите, но не така вандалски настроени, са антителефонистите. Терминът си е мой, да знаете, няма да го откриете с търсене в Google. Тези люде не си изхвърлят телевизорите и прахосмукачките през прозореца в израз на негодуванието си срещу технократите и уродливия свят, който създадоха.
Те просто не искат да бъдат намерени по всяко време и навсякъде, не чувстват нужда да гледат до припадък клипчета на повръщащи котки и на филтирирани японки с грамадни цици и определено не са на мнение, че смартфонът е патерицата, без която няма да могат да се придвижват в ежедневието.
Те не държат парите си във виртуални, а в кожени портфейли, а когато седнат на кафе в заведение, четат вестник. Истински! От хартия. Те просто отказват да пораснат с другите.
От една страна им се възхищавам. И ще ви кажа защо. Ако стане някой световен природен катаклизъм или пък ни изгърмят извънземните, след което шепата оцелели човеци се върнат на кота "цокъл", антителфонистите ще са вероятно най-добре подготвените за подобен сценарий (освен нашият приятел Беър Грилс, разбира се).
Докато всички ние, останалите, ще продължаваме да се опитваме да запалим огън посредством блутуута на вече безполезните си смартфони.
От друга страна обаче безкрайно се дразня на антителефонистите, понеже са страшно трудни като приятели. И не защото се държат социопатски или са неадекватни като Карлсон, който живее на покрива, а просто защото... Абе защото нямат ши*ан мобилен телефон!
Не си говоря наизуст. Имам такава приятелка.
Вероятно някои от вас пак ще завъртят очи с досада и ще възкликнат (както често се е случвало!), че, ето на̀, Вучето пак толкова си измисля, че чак ушите ѝ плющят. Уви, Ани е съвсем истинска и я познавам от 25 години.
За разлика обаче от мен... от нас, модерните номофоби, пленниците на Apple и Samsung, тя отказа да се промени с времето и си остана в 1997-а. За нейно добро, за наше зло.
Знаете ли, Анчето е прекалено симпатичен и натурален човек (без да е от тия, дето прегръщат дървета и дъвчат хрущяли от акула за здраве и дълголетие), за да го изтриеш от списъка си с контакти, само защото няма телефон.
Затова през всичките тези години и особено напоследък се опитвам да съм колкото се може по-съобразителна и гъвкава, за да поддържам приятелството си с нея на едно нормално социално ниво. И нека ви кажа как става. Когато става. А невинаги става.
Петък вечер
Зрррр. Звъни ми домашният телефон. Държа го върху хладилника - покрит е с лепкав слой от прах и мазни изпарения от готвено.
Ани е. Иска да се уговорим нещо за утре.
Това е ужасяващо изпитание, понеже от 2000-та година, когато си купих на старо първия мобилен телефон, който беше Bosch и буквално с големината на винтоверт от същата марка, съм отвикнала да си правя срещите на точно определено място в точно определено време.
Мозъкът ми работи трескаво. Изтощително е. Оказва се, че не мога да предвидя нито място, нито време за съботното матине. А ми се отдаваше с такава лекота някога... даже не се замислях. В пет пред пощата. Там съм. Или в градинката пред дюнерджийницата на ливанците. Никакъв проблем.
Сега обаче стресът е голям.
Все пак успяваме да направим някаква уговорка, но с друга уговорка, че, ако ме няма, да ме изчака плюс-минус десет минути. Или 15. Ако не се появя, да се обади у нас, понеже може да съм се подхлъзнала в банята и да съм си счупила нещо. Не, не става. Тогава няма как да се добера до стационарния телефон, който е качен на високо върху хладилника. Абе, по-добре нищо да не прави. Аз ще се оправя със счупения крак. Или мозъчното сътресение.
Цяла нощ спя на пресекулки, понеже ми е притеснено.
Събота сутринта
Уговорили сме се с Ани за 13 часà пред мола, обаче аз съм там 45 минути по-рано, понеже ми е нервно. Студено ми е като на куче, но предвидливо съм си сипала 100 грама коняк в бутилка от студен чай, за да се сгрявам, докато вися пред плъзгащите се врати. Като имаш среща с човек без мобилен, не можеш просто да идеш да си седнеш в някое барче и да му текстнеш: "Душа, еди-къде съм."
За да съм сигурна, че не съм объркала мола (макар че е единственият в града!), звъня на домашния на Ани.
- Ало?
Ох, браво, още не е излязла.
- Аниии, къде си?
Първосигнална тъпачка, това съм аз. Ани обаче е свикнала с реакцията на такива като мен, които си мислят, че такива като нея се разкарват из града, напъхали стационарен телефон с разтеглив до безкрайност кабел в задния джоб на дънките. Затова културно и неподигравателно отговаря:
- У нас все още. След малко тръгвам.
Отдъхвам си. На правилното място съм. Само още около половин час ще подзиндзикам на открито, не е много. Дано само Ани не я блъсне кола, докато пресича, иначе ще си вися тука, чак докато не разбера за инцидента с прегазена жена от вечерните новини.
Събота следобед
Седим с Ани и си бъбрим над капучино. По едно време обаче разговорът леко замира и аз започвам да изпитвам нечовешка нужда да си извадя телефона и да видя дали Иво Димчев не е качил ново видео с парче тесто върху главата си.
Опитвам се да напипам телефона в чантата си, но без да откъсвам очи от събеседничката си, понеже ми е ясно, че за нея, като отявлен антителефонист, е изключителна простащина, да забиеш нос в дисплея, докато пред теб седи жив човек, с когото можеш да си говориш за живота. А и ме е срам да го правя, честно да си кажа. Щом тя може да не си гледа телефона, защо и аз да не мога!
Само че не мога.
Това е то.
Тръгвам си от срещата с Ани с облекчението на човек, чиято глава злодеят във филма е натискал под вода в продължение на много минути, и чак сега е могъл да изплува и да си поеме въздух. Тоест, да си погледне телефона. Ужас, изпуснала съм почти цял час от виртуалния живот на човечеството! А Ани спокойно се е разходила след това, без да ѝ дреме на ръчно плетения пуловер за човечеството...
Според проучване на Statista към януари 2022 г. 6,648 милиарда души притежават смартфон, което прави 83.96% от населението на света. Моята приятелка Ани принадлежи към другите 16 процента.
Дали живее по-добре? Дали е по-щастлива? Или пък е по-кеърфрий - епитет, с който се опитват от край време да ни продадат от дамски превръзки до почивка на Бахамите?
Не знам. Знам само, че хората, които избират да живеят без тази джаджа, не непременно живеят в село с 3-цяло-и-пет обитатели, не си вадят вода от кладенци, не си лекуват синузита със слезка от жаба и не са крайни ексцентрици (е, поне не всички). Дали им е трудно? И това не знам.
В свят като днешния няма особено значение дали притежаваш луксозно жилище на 432 Park Avenue в Ню Йорк или триколка в Бомбай, защото животът предлага еднакви предизвикателства за всички, които сме тук и сега на тази планета. И понеже познавам Ани, знам, че модерните технологии не правят живота по-лесен за живеене. Просто правят нас малко по-малко наистина живи.
