Наричали са го "Лудия дон".
Той е бил босът на нюйоркската престъпна фамилия Дженовезе и една от най-влиятелните фигури в мафията за своето време. Но в продължение на повече от три десетилетия Винсънт Джиганте всъщност имитира своята лудост, за да избегне престоя в затвора.
Той броди из Гринич Вилидж в Южен Манхатан по халат и чехли. Племенницата му Рита Джиганте по-късно си спомня как той внезапно спира, сочи и започва да мърмори несвързани неща.
Ако Винсънт смята, че със сигурност го подслушват или снимат федерални агенти, направо преиграва. От време на време например остро пита автоматите за паркинг дали ще дойдат с него на разходка. Агенти на ФБР веднъж идват с призовка, само за да открият Джиганте гол под течащ душ, с отворен чадър в ръка.
Но Джиганте симулира, точно както някои хора симулират фалшиви симптоми с идеята за финансова компенсация, избягване на работа, военен дълг или наказателно преследване.
Симулирането не е никак ново явление. В Библията Давид симулира, за да избегне гнева на цар Анхус - "Затова измени поведението си пред тях като се престори на луд в ръцете им, и драскаше по вратите на портата, и оставяше лигите си да текат по брадата му".
Одисей възприема сходен подход, за да избегне призоваването му на война, макар и неуспешно - "Когато Одисей се престори на луд, Паламед го последва, и взе Телемах от гърдите на Пенелопа и извади меча си, все едно ще го убие. И в страха си за детето Одисей призна, че лудостта му е престорена, и отиде на война".
Симулацията в правораздавателната система е много разпространена.
В едно изследване сред 879 участници 17,5% от тези, които са били признати за неспособни да се изправят пред съда, са изпратени в държавни болници, вместо зад решетките. По-късно е установено, че те имитират симптомите си. Джеймс Линдзи, обвинен за убийството на 15-годишно момиче, твърди, че има параноидна шизофрения.
Той заявява на лекарите, че дяволът му е казал да убие червенокосата тийнейджърка. Съдът научава за неговия план да се преструва от писмо, което Линдзи праща на приятел, докато очаква процеса. Там убиецът обяснява, че има хитра идея да се окаже в болницата Карстеърс и да бъде освободен след осем години. Ако отиде в затвора, той ще лежи до живот.
В крайна сметка е признат за виновен и прекарва остатъка от живота си в затвора.
Симулацията може да е доста разпространена, но разпознаването й е известно с трудността си. Имитираните симптоми често са трудни за преценяване. Кръвните тестове и сканирането на мозъка например не могат да потвърдят халюцинациите на шизофренията..
"Хилсайдския удушвач" Кенет Бианки имитира множествено личностно разстройство и обвинява алтер егото си "Стийв" за убийствата. В крайна той е разкрит, но не и преди "психиатрите да налапат не само кукичката, но и наивно да погълнат конеца и цялата въдица", както се изразява съдията при произнасянето на присъдата.
Разкриването на симулации започва с търсенето на преувеличения, противоречия и непоследователност. Например някой твърди, че има болезнени слухови халюцинации, но не изглежда притеснен от тях.
Надали ще повярвате на участник в банков обир, който описва как вижда "15-метров червен гигант, разрушаващ стените", докато запазва забележително спокойствие и се владее перфектно. Друг ориентир за симулация е заподозряният да потвърждава невероятни симптоми от рода на съгласяване с въпроса: "Някога вярвали ли сте, че автомобилите са членове на организирана религия?"
Симулантите често твърдят, че са изгубили досега си с реалността.
Халюцинациите им обаче изглеждат като удобно оправдание за стореното. Такава е констатацията при човек, обвинен в опит за изнасилване, който твърди, че глас му е заповядал "Иди и извърши сексуално насилие. Или крадец, който твърди, че мистериозен глас му крещи "Насочи пистолета, насочи пистолета!"
Има и други тактики, с които лекарите могат да отличат епизоди на истинска психоза от фалшиви такива. При истинските психози слуховите халюцинации обикновено са непостоянни, дори и ако има усещането, че те непрекъснато са на заден план. Пациентите понякога се съпротивляват на команди, ако са в наистина много тежко състояние.
Обратно, симулантите често съобщават за постоянни халюцинации и обикновено казват, че гласовете са повтарящи се и ги задължават да изпълняват всички инструкции. Хората с истински халюцинации обясняват, че гласовете се повтарят и са лесно разпознаваеми. При три четвърти от пациентите те са както мъжки, така и женски.
98 на сто казват, че говорят на същия език като тях самите, а 88% съобщават, че идват от собствената им глава.
Симулантите представят чуването на гласове атипично - гласовете са трудни за разпознаване, само от единия пол са или са от пол, който буквално се променя на средата на изречението, само детски глас или глас, който звучи като робот. Тези нетипични характеристики пораждат подозренията за преструване, но не го потвърждават.
Описанията на визуалните халюцинации имат сходни черти. При шизофренията те обикновено са цветни и са под правдоподобни образи - религиозни фигури, членове на семейството, познати животни. Симулантите от своя страна съобщават за преувеличени явления - "Току-що видях Голямото пиле и беше високо 50 метра!".
Има и изключения, разбира се. Пациенти с алкохолна абстиненция имат макулна дегенерация или шизофрения и могат да халюцинират миниатюрни фигури на животни и хора. Ето едно автентично описание от 25-годишен алкохолик - "Те бяха около 30 см високи, със странни цветни дрехи, странни лица, големи очи и усти. Някои от тях също така носеха очила."
Така че дори и с тези общи емпирични правила откриването на истинската психоза остава много трудно.
Жизненоважно е и да не се приема по подразбиране, че човек симулира и да се пропусне истинско психично разстройство. Да не говорим, че двете явления могат да съществуват паралелно. За да е максимално сигурно, следващата стъпка са психологически тестове. Базовата идея може да ви изненада: някои тестове за памет и разпознаване са толкова лесни за изпълнение, че ако участникът се справя зле с тях, може умишлено да се опитва да се провали.
В най-често използваната форма на тестовете за валидност на тези симптоми тестваният избира между два възможни отговора. Резултат, който е "по-нисък от случайността" (<50%) подсказва, че той вероятно избира да отговаря неправилно или поне отказва да сътрудничи.
Да вземем простия тест "монета в ръка". Той измерва наличието на дълбока амнезия, която при тежки престъпления е относително разпространена - до 45% от извършителите на престъпления в случаи на убийства и около 8% от извършителите на други престъпления с прилагане на насилие твърдят, че страдат от загуба на памет.
Ето как работи тестът - водещият му държи монета в една ръка с двете длани, протегнати напред. Тестваният е с отворени очи и може да види в коя ръка е монетата. От него се иска да затвори очи и да започне обратно броене от 10 до 0. После трябва да отвори очи и да каже в коя ръка е монетата. Водещият теста е затворил ръце в юмрук, но не е местил монетата - няма трик.
Доста вероятно е да се справите добре с този тест.
Дори пациенти с тежка истинска амнезия заради енцефалит се справят отлично в оригиналното изследване. Всички те са отговорили правилно при 10 опита. Симулантите обаче се справят на около 50% или дори по-зле.
Въпреки това има уговорки доколко са валидни такива тестове. Някои са по-успешни в елиминирането на подозренията за симулация, но все пак не я установяват категорично. Едно изследване на съдебни случаи, свързани с мозъчни травми, разкрива, че 19% от юристите показват на клиентите си как психологически тестове се използват за откриване на симулиране. Въпреки че много от тези тестове са относително невъзможни за предварителна подготовка, това също може да има ефект.
Тези предизвикателства водят до стремеж да се открива симулиране чрез сканиране на мозъка и измерване на активността му. Наскоро учени правят тест за симулирана депресия като анализират как пациентите местят компютърна мишка. Лицата, които действително страдат от депресия, имат нужда от повече време да изпълнят задачите, които изискват употреба на мишката.
Във въпросната анкета модели, преминали през машинно обучение, достигат до 96% точност при различаване на лъжци от депресирани пациенти. И тук учените признават обаче, че данните в крайна сметка не водят до категорични изводи.
Съвременните подходи, независимо дали са чрез сканиране на мозъка, или анализ на мозъчните вълни, досега са се доказали като ненадеждни и неприемливи в съда.
Те също така предизвикват опасения за потенциални нарушения на конституционни права и права на човека в контекста на тестовете като нарушение на гарантираното право на "лично пространство, мълчание, мисъл и справедливо правосъдие". Тези етични съображения обхващат и лекарите: дали те наистина трябва да действат като професионалисти, разкриващи лъжи?
Лекарите не са обучени да определят степента на съзнателното намерение на пациента да подвежда околните.
Накрая съдът трябва да решава какви са мотивите и доколко убедителен е обвиняемият, въпреки че експертни медицински становища са от критично значение и влияят на това решение. Както решава Върховният съд на САЩ за приемливостта в съда на полиграфски тестове през 1998 г. "Фундаментален принцип на нашата наказателно-правораздавателна система е, че съдебните заседатели са реалният детектор за лъжа."
Джиганте в крайна сметка е осъден през 1997 г. на 12 години за рекет и заговор за убийство.
През 2003 г. той признава, че е имитирал психоза през цялото време, след като информатори от няколко мафиотски организации хвърлят съмнения върху твърденията му.
Прокуратурата подава в съда аудио-улики, в които той говори ясно и логично на посетителите си в затвора, и командва бизнеса на мафията иззад решетките по "последователен, внимателен и интелигентен" начин.
Дните на симулация на Джиганте приключват. Той обаче успява да подлъже дълга поредица от лекари през това време като си осигурява 28 постъпвания в психиатрични болници, както и диагнози на шизофрения и дори "деменция, дължаща се на естествено увреждане на мозъка".
Произнасящият присъдата съдия заявява:
"Джиганте е сянка на някогашното си аз, стар човек, най-накрая укротен в последните си години след десетилетия на жестока криминална тирания. Идват ни наум познатите думи на Уилям Шекспир:
"И човек играе различни роли...
И последна сцена,
На края на тази чудновата пъстра драма,
В повторно детство...."
Джиганте умира през 2005 г. Тогава е на 77 години. Той надали е последният престъпник, който се е опитал да симулира, за да избегне затвора. И все пак малцина ще успеят да избягват правосъдието толкова дълго, колкото в крайна сметка успява "Лудият дон".
