Историята понякога може да има иронично чувство за хумор, което пада върху гърба на обикновените хора.
Така например Дженифър Тийг през целия си живот смята, че знае как точно изглежда "дебелият край".
Все пак нейната майка я изоставя, още докато Дженифър е на 4 седмици. А тъй като биологичният ѝ баща е нигериец, това я прави единственото чернокожо дете в квартала ѝ в Мюнхен.
Когато е на 7 години, е осиновена от добро семейство, но в годините след това тя трябва да се изправи срещу собствената си идентичност - не е от най-лесните изживявания да си толкова различно дете, когато всички останали около теб са бели.
И все пак дори самата Дженифър не предполага колко голямо разтърсване я чака вече като пораснал човек. Тя е на 38 години, когато съвсем случайно съдбата ѝ поднася най-разтърсващата семейна тайна, която би могъл някой, отгледан от осиновители, да открие.
Самата Тийг си спомня, че денят е един от особено горещите за месец август през 2008 г., когато тя решава да влезе в библиотеката на Хамбург, за да търси бягство от жегата навън и подходяща книга.
Случайност или съдба, погледът ѝ се спира върху една червена книга с черно-бяла снимка на жена на корицата, озаглавена "Трябва да обичам баща си, нали?", а книгата представлява мемоарите на Моника Хертвиг - биологичната майка на Дженифър.
А въпросният баща, за когото Хертвиг пише в мемоарите си е не друг, а Амон Гьот - ужасяващият нацист, комендант на концентрационния лагер Краков-Плошув в Плошув по време на Втората световна война. Същият Амон Гьот, когото Ралф Файнс толкова майсторски изиграва във филмовия шедьовър на Стивън Спилбърг "Списъкът на Шиндлер".
Шок е много меко описание за реакцията, която Тийг изпитва, когато разпознава биологичната си майка, с която поддържа бегъл контакт през годините, и още повече, когато научава, че собственият ѝ дядо е бил началник на концлагер.
Самата Дженифър освен, че е чернокожа, изкарва висшето си образование в колеж в Израел и през това време се сприятелява с потомците на оцелелите от Холокоста. На 38 години тя вече има успешна кариера, любящо семейство и е преодоляла до голяма степен психологическите травми от миналото си.
Но новината за това тежко семейно наследство успява да я удари жестоко, запращайки я в депресия.
През целия си живот досега Тийг се е борила с депресията и се е чудила какво стои зад нейната тъга. Всъщност в конкретния ден тя отива до библиотеката с идеята да провери за интересни психологически изследвания. Но се връща с мемоарите на майка си.
Една от първите ѝ реакции е да се огледа добре в огледалото и да търси прилики с Амон Гьот - двамата имат идентична линия на брадичката и подобни линии между носа и устата. Но това, което наистина разтърсва жената е, идеята, че тя може да носи нещо от дядо си в себе си.
След това идва и кристално ясната мисъл - ако дядо ѝ я беше видял - тя, детето на неговата собствена дъщеря и нигерийски студент, той би я застрелял на място.
След като първоначалният шок се успокоява, тя започва да търси всичко за майка си, дядо си и баба си. Като опит да преглътне и приеме емоциите, които я обземат, тя пише собствената си книга: "Дядо ми би ме застрелял: Чернокожа жена открива нацисткото минало на семейството си"/ "My Grandfather Would Have Shot Me: A Black Woman Discovers Her Family's Nazi Past".
Реално сега Дженифър Тийг разделя живота си на две - "преди" и "след" онзи августовски ден в библиотеката. И ако "преди" тя се измъчва с незавършената си семейна история, "след" е опитът да преглътне, че въпросната семейна история е повече от ужасяваща.
В нито един разговор Хертвиг не е споменала, че всъщност е дъщеря на известен нацист. Нито го е казала и на по-малката си дъщеря.
Дженифър решава да потърси майка си, след като открива скритата си семейна история - не толкова, за да търси разплата, а защото в главата ѝ има твърде много въпроси. А подробностите ги знае само Моника.
Всичко започва още от времето, когато Амон Гьот е комендант на концентрационния лагер Краков-Плошув. Една от любовниците му там е Рут Ирен Калдер. От връзката им се появява и Моника Гьот.
Рут бие дъщеря си, когато тя задава твърде много въпроси. Когато все пак говори за Гьот, тя го споменава като военен герой. Така малката Моника отраства, заобиколена от лъжи, мислейки за баща си като за поредната жертва на Третия райх.
В крайна сметка тази илюзия е разбита от бабата на Моника, която ѝ казва, че Амон далеч не е този герой, а е измъчвал и убивал хора без угризения на съвестта си.
Самата Рут в годините след това приема фамилията на Гьот и не показва и най-малко угризение на съвестта си за нещата, които той е правил. Единственото пропукване на тази фасада идва, малко преди Рут да се самоубие през 1983 г., когато казва, че може би е трябвало да направи нещо повече, за да помогне на хората.
Самата Моника приема фамилията Хертвиг от съпруга си. Преди това и тя носи фамилното име Гьот.
Младежките години на Моника са тежки. По това време тя работи шест дни в седмицата и се бори с депресията. В крайна сметка не издържа на напрежението да отглежда цветнокожо дете сама и решава да даде бебето в дома Залберг - католически дом за бебета в предградията на Мюнхен.
Макар да е в сиропиталище още от бебе, Моника посещава дъщеря си, докато е малка. След като на 4 години Дженифър е взета от приемно семейство, тези посещения намаляват, а когато новото семейство решава да я осинови, на Моника е заявено, че не е препоръчително да вижда повече дъщеря си.
Тийг вижда отново биологичната си майка, едва след като навършва 21 години. Тогава нейната по-малка полусестра решава да я потърси, за да поддържат контакт.
17 години по-късно Тийг намира книгата с мемоарите на майка си.
Шокът е толкова голям, че тя дори напуска работата си в рекламна агенция, за да отдели достатъчно внимание на личната си история. Това води и до написването на нейната собствена книга.
В нея Дженифър говори за това как е прогресирала от първоначалния си страх и чувството на вина до приемането на семейната си история. Днес тя вече знае със сигурност, че собствената ѝ личност няма нищо общо с тази на дядо ѝ.
Трудност за нея е представлявала само идеята да разкаже истината за връзката си с Гьот на приятелите си от Израел. Тя е следвала там и там се научава да говори иврит, като междувременно създава много приятелства, включително с наследници на оцелели от лагерите евреи.
"За мен беше важно да не го пазя в тайна", обяснява тя пред CNN. Тийг просто не иска те да научат случайно, подобно на самата нея. И макар да очаква всякакви реакции от страна на тези ѝ приятели, те реално са съпричастни.
Синовете ѝ също знаят за семейната обремененост и за това кой е пра-дядо им. Дженифър обаче успява да им предаде едно - да не вярват в "наследствената вина" - урок, който самата тя е научила трудно.
