Ото Андерсен е от онези универсални образи, които сте срещали многократно в киното и литературата. Той е костелив орех - сприхав, сметкаджия и самотник, който толкова здраво е вдигнал гарда, че е забравил как да общува с хората, без да ги обижда на "идиоти".
Челите нашумелия роман на шведския писател Фредрик Бакман "Човек на име Уве" веднага ще разпознаят оригиналното вдъхновение зад киселото ежедневие на Ото.
А познавачите на световната класическа литература могат да стигнат и по-назад - до прадядото на Ото, скъперникът Ебънийзър Скрудж от "Коледна приказка" на Чарлз Дикенс.
Суперпознатият сюжет за нещастието, което се превръща в щастие, е сред любимите космополитни теми на киното. Мине се, не мине, и гледаме как един кисел аутсайдер се стопява пред очите ни от човешката толерантност и доброта.
Тази наративна линия, позната още от времето на Аристотел, винаги се е продавала страшно добре. Комерсиално настроената публика обича да трие сълзи си и да се оприличава с героите на екрана. Но повече от всичко обича на финала да се чувства обнадеждена за живота.
На този принцип "Човек на име Уве" работи отлично с посланията. Той дава надежда на читателите си, показвайки, че дори когато си изгубил всичко - голямата си любов, работата и чувството си за смисъл, пак си струва да живееш.
Използвайки готовия калъп от романа, режисьорът Марк Форстър опитва да култивира тези брилянтно развити теми на американска почва с новия си филм "Човек на име Ото". Близнак на филма "Човек на име Уве" с козметични разминавания, които отделят едната лента от другата.
Тук е моментът да отговоря на първостепенния въпрос. Да, трябва да си носите носните кърпички, ако сте решили да гледате "Човек на име Ото", защото историята е описана и изиграна така, че да трогне масовия зрител.
Голямата е вероятността по бузата ви да се стече някоя и друга сълза на финала при условие, че не сте чели "Човек на име Уве".
Но ако сте от заклетите фенове на Бакман, вероятно стриктната лупа, оставена от книгата, ще ви попречи да се насладите на емоцията, за която сте платили.
В "Човек на име Ото" има доста американски включвания, които съсипват сладко-горчивия вкус на шведската история. Писани са и са изиграни по шаблон, а това ги отдалечава от пестеливия и спокоен стил на Бакман, описал планирането на самоубийство като част от всекидневната рутина.
Подобно на книгата, "Човек на име Ото" открива разказа с обстоятелствата, които водят главния герой до мисълта, че е време да прекрати живота си.
Ото (Том Ханкс) е разпределил задълженията си по часовник - става по едно и също време, прави едно и също движение с ръката секунди преди да се събуди, разхожда се из квартала, вкарва съседите си в общите стандарти за живот, облича си хубав костюм и урежда самоубийството си. Чисто, евтино и ефикасно.
След като е отметнал ангажимента да смъмри досадниците от квартала си и се е уверил, че няма да го таксуват допълнително за газ и ток след смъртта му, Ото се заема със задача номер едно от дневния си ред - да умре.
Обезопасява така, че да не остави дома си в немарливо състояние, и се потапя в спомените си от миналото. Но точно преди да си поеме последната глътка въздух, на вратата му се появява латиноамериканското семейство на изключително напориста бременна мексиканка, която не го оставя на спокойствие.
Марисол (Мариана Тревиньо) е типичната латино жена, поне според аршина на американците. Тя е шумна, незнайно защо през половината от времето говори на испански, а емоциите ѝ се сменят като на циклофреник в изключително тежка фаза на заболяването си.
Набързо скалъпените характеристики на жената, която с нахалство и инат разбива еднообразието на Ото, са само една от движещите сили, които куцат във версията на Марк Форстър.
Режисьорът е избрал готовите стереотипи, които американската му публика веднага ще разпознае, и като че ли не е разбрал, че в книгата си Бакман се е постарал да счупи именно празните предразсъдъци за чужденците.
Ако сте чувствителни към боравенето със символите, това разминаване между романа и филма със сигурност ще ви подразни.
Още по-неприятното за тези, които ще гледат "Човек на име Ото" заради "Човек на име Уве", е и че главният персонаж е сглобен от американските клишета за сърдитите старчета, вместо да следва духа на романа.
Донякъде, това е обяснимо. В "Човек на име Уве" съществена доза от сантименталността на героя се развива безсловесно - чрез спомените и мислите му, което Форстър няма как да разиграе. Той е принуден да вербализира вътрешния свят на Ото, при това с диалози, съчинени по формула, и така да смачка магията на неизказаните чувства.
По-голямото проклятие за "Човек на име Ото" обаче е, че с това заглавие и с тази рамка на сюжета неизбежно ще се сравнява с книгата. Голяма част от зрителите ще отидат в киното заради Фредрик Бакман, не заради Марк Форстър. Дори не и заради Том Ханкс.
Репутацията на висококласния роман е тежка и филмът не може да я понесе. Без нейното бреме, "Човек на име Ото" би получил далеч по-добро отношение, защото е приятен и забавен. Хубав начин за реклама на човечността пред широката публика.
На ниво сценарий е същинска класика, под което разбирайте - нищо ново, но пък добре работещото старо. На ниво режисура Марк Форстър се е справил прилично. Филмът изобилства от реалистично заснети сцени със симпатични комедийни елементи и свиващи сърцето признания.
Подборът на актьори също е интересен, особено с изненадата, че младата версия на Ото се играе от сина на Том Ханкс - Труман Ханкс.
В името на универсалността, която героят предполага, обаче Форстър е изгубил пътя и е превърнал една емблема за съвременната литература в обичайния холивудски римейк - бедни диалози и алюзии за сметка на щедрите политически внушения, които след време ще потънат в катрана на повторението.
ПРИСЪДАТА ЗА "ЧОВЕК НА ИМЕ ОТО":
Премиерата на "Човек на име Ото" в кината е на 13 януари.
