От уважение към празника

Един от баналните спорове всяка година по това време е празник ли е Трети март, национален ли е, трябва ли да го отбелязваме и с какви чувства.

Ако гордостта е грях, то националната гордост е масов грях.

Колко глупаво и смешно е да се самопревъзнасяш над другите и то заради неща, които не само че не са твоя заслуга, ами често пъти изобщо даже не са и верни. Какво основание има да се гордее един полуграмотен и социално слаб англичанин на Слънчев бряг с това, че Британската империя през XIX век е била най-голямото политическо образувание в цялата история на човечеството?

Този подход оформя и една от популярните гледни точки към събитията от втората половина на същия XIX век в Османската империя. Тогава, след поредна война между Русия и Турция за някакви техни си неща, от „болния човек край Босфора" се откъсват територии, които съвсем скоро след това започват да се наричат България.

Критиците, които са скептични по въпроса дали точно Трети март трябва да бъде нашият национален празник, изтъкват, че на тази дата в Сан Стефано наистина се е подписал документ, но той не е бил нищо повече от окупационно споразумение между Турция и Русия, според което нашата „земя като една човешка длан" (както ще я възпее по-късно Георги Джагаров) преминава от контрола на турската армия под контрола на руската такава. Истинска държавност, изтъкват скептиците, получаваме чак на Берлинския конгрес, който по традиция нашата школска историография ругае с думи тежки.

Според други, но близки по звучене коментатори, Руско-турската война е съвпаднала с национално-освободителния ни подем и не ни е заварила съвсем пасивни. Обаче българското освободително дело е било дело на интелигенцията, често формирана в чужбина, докато народът е стоял инертен и не е бил съвсем наясно какво се случва, камо ли да иска то да се случи и да му строши рахатя.

Тогава в цяла Европа най-ярко е сияел идеалът на националната държава, в който мнозина виждат масонски проект и дълбоко се съмняват в стратегическите ползи от него.

Но светът е такъв, какъвто е. В света на националните държави нациите имат свои обособени съдби и от тяхното самоуважение, от отговорността им към себе си зависи какви ще бъдат те. Точно както при отделните човешки личности. Когато човек не уважа себе си, и другите човеци не го уважават. Така е и с нациите.

В нашия случай двата ярки и съдбовни подхода към националното самоуважение са запечатани в историята на българската мисъл не от друг, а от класиците. Когато либералът Петко Славейков през 1875 казва: „Не сме народ, а мърша", точно десет години по-късно консерваторът Вазов отговаря: „Българийо, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях...". Междувременно се е случило това, за което говорим.

Парадоксалното е, че в сърцата и на двамата има сродни чувства. В крайна сметка прави ли сме да бъдем родолюбци, патриоти, националисти и т.н., да обичаме идеята, наречена „отечество", дори и когато не сме съвсем сигурни дали то заслужава това?

Всички са съгласни, че не само е желателно, но сме и длъжни да обичаме ближните си. Но кои са те, тези ближни? Това не е абстрактното „човечество", заради което се бори за мир и световна любов всяка нова носителка на титлата „Мис Вселена". Когато сме деца, най-ближни от ближните ни са нашите родители, братя и сестри. Когато сами станем родители, най-ближни са ни нашите съпруги, съответно съпрузи, и нашите деца. Там е насочена преди всичко нашата любов. После в реда на ближните застават роднините ни, нашите съседи, съселяните и съгражданите, сънародниците, едноверците, представителите на цивилизацията, към която принадлежим, и накрая всички човеци, с които споделяме общата природа „човечество".

Това човечество няма нищо общо с човечеството на Мис Вселена и за разлика от него е нещо съвсем конкретно. В посочената поредица родолюбието е една от степените на любовта към ближния. Както човек обича роднините си, добри или лоши, така обича народа си, страната си и държавата си.

И не бързайте да скачате и да викате, че обичате страната си, но мразите държавата си, защото е корумпирана. Каквато и да е държавата, тя е онзи израз на политически суверенитет, който позволява на всеки неин гражданин да бъде това, което е.

Освен всичко останало, родолюбието е добро и красиво чувство, защото то насочва потока на любовта извън собствения егоистичен АЗ към нещо друго, възпитава в дълг и отговорност към нещо отвъд конкретния личен интерес. А това винаги облагородява, смирява и очиства. Нашият народ никога не е бил в такъв духовен подем, както в годините около Освобождението и изграждането на суверенна държава. Очарователен е поривът към придобиване на автокефална Църква (една от 15-те в света към днешна дата), който, дори довел до дълъг разкол с Вселенската патриаршия, дори родил съвременна ерес, наречена на наше име, дори употребен политически, в крайна сметка е чист духовен порив. Че то нали ако го нямаше този порив, нямаше и как да бъде употребен! Да, някой може да нарече борбата за национална идентичност греховна гордост, но нека не забравя, че в онези времена тя е била и път към духовно оцеляване.

В крайна сметка събитията от 1878 довеждат до възстановяване на държавността и до Третото българско царство, което цар Фердинанд I успява за трийсетина години да превърне от кална османска провинция в съвсем прилична и цивилизована европейска страна от порядъка на Белгия и други като нея. Страна, която има ясен национален идеал, за съжаление безвъзвратно угаснал с края на Втората световна война, и която синтезира висшите си национални ценности в трите думи Бог, Цар и Отечество.

Сега вече не е така, времената са други. Но нищо не ни пречи да си стиснем с обич ръцете и да кажем: „Честит празник!". Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.