Референдумът за добив на газ в Генерал Тошево, освен дебатa на чисто екологичната тематика, отваря до болка познат, но все още проблемен въпрос - ролята на допитванията до народа и скритите дефекти в тях.
Независимо от позицията, която човек може да заеме по конкретната тема, няма как да не бъде забелязан самият въпрос на референдума и по-специално - неговата формулировка: "Против ли сте Община Генерал Тошево чрез Общинския съвет или кмета на общината да одобрява устройствени планове, определящи територии за проучване, добив, преработка на нефт, природен газ, твърди горива, минни отпадъци?"
Негативната формулировка е нещо, което по принцип се избягва, тъй като придава специфична, манипулативна конотация - още преди да си свършил с четенето на въпроса, вече има заложена нотка на избор. Иначе казано - въпрос със зададен (или най-малкото намекнат) отговор.
Тук дори не говорим за правотата на която и да е от двете каузи - за и против добива на газ и природни ресурси и т.н. Тук темата е за това защо пряката демокрация в България все още страда от сериозни пропуски, които позволяват лесна манипулация и липса на отчетност.
В Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление са описани само темите, по които не може да се свиква референдум. Те са сравнително малко и свързани най-вече с държавния и местните бюджети, цели кодекси, въпроси от компетенцията на Велико Народно събрание или засягащи конституцията по някои от нейните по-важни членове (правомощия на парламента, Конституционния съд, Висшия съдебен съвет и др.).
В останалата си част той регулира самото провеждане на преките допитавания и частично поставя рамки за информационната кампания.
Оттам нататък обаче суверенът може да бъде питан за всичко и по всякакъв начин, стига депутатите (при национално допитване) или общинските съветници (по локални) да решат, че формулировката на въпросите е в рамките на приемливото.
В конкретния пример с Генерал Тошево тя повтаря почти 1:1 формулировката от референдума в Трън, където обсъждаха дали да се позволи добива на злато в общината. Макар и в двата случая как е зададен въпросът не оказва значително влияние върху крайния резултат от гласуването, самата възможност да се използва този лост за манипулация е притеснителна. Системата дава възможност да бъде експлоатирана.
Още по-притеснителното е, че това далеч не е единственият проблем на референдумите у нас - били те местни, или на национално ниво.
Ключов момент тук е липсата на качествено изградена законова рамка за провеждането на допитванията.
Законът у нас не регламентира подробно провеждането на информационната кампания за референдума.
Заложените в него принципи дават равен достъп до информация и еднакви условия за представяне на позициите, но така и не следят за постигнатите резултати, а ролята на ЦИК се свежда само и единствено до организацията на самия вот.
Къде е проблемът в случая? Държавата и ЦИК не са натоварени с информационната кампания за референдумите, а прехвърлят тази задача на инициативни комитети.
В Швейцария - вечният пример в подкрепа на плебесцитите - решават въпроса по значително различен начин. Там за всяко допитване се съставя книжка с информацията по дадения проблем, аргументите за едната позиция и аргументите за другата. Държавата (или кантонът) се грижи всеки гражданин да получи такава книжка, за да може да вземе информирано решение.
От своя страна, гражданите възприемат отговорността на решението си и се запознават с информационните материали.
В България този елемент липсва. Агитация и информационна кампания биват смесени в едно като в голяма част от случаите (особено на национално ниво) инициативните комитети, които по принцип са натоварени с тези две задачи, по-скоро служат като буфер за разпределянето на едни пари (по 40 хил. лв. за информационна кампания).
Крайният резултат е очакван - няма факти, но агитация има, особено от по-борбените участници. Това създава благодатна почва за неинформиран избор на база на емоции, разпалването на страхове и експлоатирането на неприязън и гняв.
Тук важат абсолютно всички правила на пропагандата. В целия поток на информацията на преден план изпъкват най-шумните, плашещи, екзалтирани и като цяло емоционални послания. А с достатъчно познания за страховете на гласоподавателите може да се построи убедителен и стряскащ враг, който в крайна сметка да насочи вота в "желаната" посока.
Разяснителната кампания по време на местни референдуми е още по-оскъдна - ако е сигурно, че групата за натиск, предизвикала допитването и очакваща ползи от него, ще се регистрира като агитатор, често се оказва, че защитник на алтернативната позиция просто липсва.
Нещо повече: ако датата за провеждане на националното допитване може да се отложи до 3 месеца след взетото решение, то местният референдум (по не по-малко сложни казуси, изискващи достъп до експертиза) може да се случи и 45 дни след решението за свикването му.
В случая с Генерал Тошево - Общинският съвет приема формулировката на въпроса в бюлетината на 1 ноември, а допитването се случи на 17 декември.
Проблемът се засилва и от липсата на активна мрежа от регионални медии, които да създадат дебат на локално ниво.
В крайна сметка: напълно възможно е да има жители на селища в общината, които дори да не разберат, че кметът е свикал местен референдум, камо ли да имат аргументирана позиция по поставения на него въпрос. Тази неосъзната отговорност на избирателите позволява провеждането на фиктивни кампании, липсата на отчетност и гласуването без да познаваш проблема в някаква дълбочина.
Решението на този проблем е гражданското самосъзнание.
То, на свой ред, се изгражда с гласуванията и с грешките от тях. С плавно натрупване на съзнание за отговорност - на час по лъжичка. Това обаче означава разумно използване на референдумите и най-вече смислени информационни кампании към тях по примера на Швейцария. Да не се започва с големите въпроси, които решават сериозни политически и икономически въпроси, от които да зависи много.
Тук действително е ролята на местните референдуми, които да решават сами първо малките проблеми на общността си.
Така за София един местен референдум дали трябва да има павета или асфалт на "Дондуков", дали да има обособена зона за небостъргачи, дали трябва да има минимум на градинките за разхождане на кучета или нещо от сорта, са прекрасно начало.
Всяка община има своите си теми, които създават дебат и сблъсък на мнения, без обаче да засягат реалното благосъстояние на региона. Започнем ли от тях, ще се създаде точно този навик гражданите да участват реално и дейно в местното самоуправление.
Да, в началото такива теми няма да спечелят особено внимание. Изисква се време, за да се свикне с идеята, че тези плебесцити са неминуема част от политическия живот. Когато към това се квара и една иситнска информационна кампания (подобна на тази в Швейцария) нещата малко по малко ще започнат да придобиват нормален вид.
Защото Швейцария не е станала рай за референдумите за ден. Така и тук ще се изискват години упоритост и целенасочена работа.
Оттам вече може да се разискват по-големи социални теми като легализацията на марихуаната за медицински цели, легализацията на проституцията или дори пушенето на закрито (ако беше питано преди няколко години).
Малките стъпки и малките победи за избирателите са ключът към устойчивата гражданска позиция. И така се създава култура на референдумите. А веднъж имаме ли я вече, манипулацията ще влиза много по-трудно, била тя като подвеждащ въпрос, удавяне в противоречащи си факти или целенасочена дезинформация.
